На хайван-пазар в Манила

Филипините! За българите това е далечна държава, която влиза в новините само ако я овършее тайфун, разлюлее земетръс или си има първа дама с гибелна слабост към обувки. За западняците архипелагът е източник на безупречна прислуга, покорни съпруги и отдих на копринените плажове на Палау и Боракай.

Да, Филипините са всичко това. Но не само. Когато тръгнах към Манила, живеех с погрешната представа, че ще я разгледам за ден-два и ще хвана самолета за бърз поглед към пясъците, вписани в Топ 10 на най-хубавите крайбрежия в света. Погрешни илюзии! Как да се изброди град, в който живеят 29 млн. души, заедно с предградията?!

По-бедните се мятат на колоритните джипнита – нещо като маршрутки. Името идва от времето, когато „американците-освободители от японския гнет“ на тръгване оставили поочуканите си военни джипове, за да не им плащат транспорта до САЩ.

Местните ги трансформирали с дървени пейки и прикрили белезите на войната с шарени рисунки. Традицията продължава и до днес. Разбира се, возилата вече са пригодени камионетки, но всяко джипни е ярък знак за диагнозата на шофьора си.  Едни приличат на походни параклиси, изографисани с всякакви католически светци, други са като робокоп – целите в блестящи алуминиеви ръбове, трети са  филиал на Дисни…

Вдигаш ръка, даваш 7 филипински песо (около 22 ст.), смушваш останалите пътници да ти направят място и… се гмурваш в задръстването. То също е част от забележителностите на Манила. Една от най-големите.

И въпреки безумния трафик столицата на Филипините примамва с пренаселения си грапав чар. Стига да не попаднете там в сезона на тайфуните или по време на някой земетръс. Местните хора са приветливи, усмихнати и дори най-клетият просяк говори английски. Те и помежду си се разбират така, защото манилският диалект, съставен от наречието тагалог, испански, китайски, арабски, английски и Бог знае още какви племенни звуци толкова се различава от този на приказно красивият остров Боракай, намиращ се на 315 км от столицата, че почти няма допирни точки.

Джипнито, декорирано като тенекиен параклис, ме стоварва уж на търсеното от мен място, но вместо в холистичен оазис попадам на хайван пазар. Нее, не си представяйте тържище, на което кудкудякат кокошки и блеят ярета. В спретнати магазинчета, нанизани като по конец лаят, дремят или се закачат кученца и котенца от всякакви породи. В лепкавата жега на Манила за комфорта на косматковците са построени климатизирани халета.

Вече бях забелязала грижовното отношение към домашните любимци по спретнаните фризури и специалните обувчици, с които предпазват кучетата от нагретия паваж, но не си представях, че ще попадна в нещо като мол с живи стоки.

Освен грижливо подредените удобни клетки, в малки кафенета можете да поседнете и да хапнете разхлаждащо хало-хало (десерт от разбъркани сушени плодове, конфитюр и сладолед), докато любимецът ви хапва от поднесената му суха храна или се освежава от купичките с вода, разположени на всеки ъгъл.

Най-смешни бяха кучешките стопани, които нервни бащи пред родилно отделение, кръстосваха с нервни тегели коридорите пред салоните за грууминг и гледаха през витрините как питомците им се сдобиват с прически. Животински зъболекар, ветеринар, магазинчета за мебели и аксесоари, дори… сватовническа агенция. Е, това последното ме срази. Особено гигантският монитор, на който се въртяха обяви как страстен чихуахуа търси партньорка или невъзмутима персийка очаква котарака на живота си.