Кралският театър „Ла Моне“ отново отваря врати за страстните почитатели на операта

Пандемията с коронавируса парализира напълно музикалния и културен живот в Белгия през март миналата година. Като се изключи кратко съживяване за около месец през есента, театрите и концертните зали останаха затворени за зрители за невероятните четиринайсет месеца. Спорадичните прояви протичаха само онлайн Прочутият конкурс „Кралица Елизабет“ се състоя през май, но без публика, като бе излъчван директно по телевизията. Победител в тазгодишното издание за пиано стана младият французин Джонатан Фурнел.

През май 2021 г. епидемиологичната обстановка значително се подобри и белгийското правителство реши да отвори културните институции в началото на юни за  ограничен брой посетители.Кралският театър „Ла Моне“ в Брюксел бе първата оперна компания, която веднага предложи на меломаните 14 спектакъла на любимия шедьовър на Джакомо Пучини „Тоска“. Продукцията бе първоначално предвидена за есента и постановъчният екип трябваше да работи в изключително кратки срокове. Премиерата се състоя на 11 юни, а аз посетих спектакъла на 16 юни. Представлението протече при строго установен протокол, в залата бяха допуснати едва 200 души, разположени най-вече в партера. На входа на театъра, след задължително дезинфекциране на ръцете, всеки зрител получи хирургическа маска и трябваше да следва точно определена пътека до своя ред и място. Солистите от двата състава, които редовно бяха тествани, образуваха т.нар. „bubble“ помежду си и не трябваше да спазват физическа дистанция.Строгите санитарни мерки обаче наложиха музикантите от оркестъра и хора на „Ла Моне“ да бъдат на метър и половина един от друг. Така богато оркестрираната Пучиниева партитура трябваше да бъде редуцирана за състав от 30 души. С тази задача се справи френският композитор и диригент Фредерик Шаслен и като цяло не се усети голяма разлика  в оркестровия звук. В краткото си участие хорът пя на живо, но не сцената, а от репетиционната зала, а звукът достигаше до зрителя чрез тонколони, поставени в залата.

Сценичната реализация на „Тоска“ е на 33-годишния испанец Рафаел Вилалобос, който осъществи идеите си в съвсем кратък срок. Концепцията му е базирана върху естетичния свят на прочутия италиански режисьор Пиер Паоло Пазолини и по специално на филма му от 1975 г. „Сало, или 120-те дни на Содом“. В тази насока Вилалобос набляга на мазохистичния аспект в характера на Скарпия и във второ действие публиката става свидетел на садомазохистични сцени. Режисьорът комбинира както красотата, така и жестокостта в операта в една сравнително статична и хладна постановка, реализирана в черно и бяло. Въртящият се декор – дело на Емануеле Синизи, отразява в доста едри щрихи местата в Рим, където протича интригата. Отворената сценография не е в особена помощ на певците. В постановката са включени и биографични референции към живота на Пазолини, който присъства и на сцената. В овчарската песен от началото на трето действие отеква мъката от смъртта на режисьора, намерен жестоко убит на плажа в Остиа. Движенията на певците са изработени според правилата на филмовото изкуство с малки, пестеливи жестове, което създава усещането за известна студенина на образите, дори тези на Тоска и Каварадоси.

Два солистични екипа си поделиха главните роли в 14-те представления. Първият състав включваше гръцкото лирично сопрано Мирто Папатанасиу (спомням си чудесната ѝ изява като Амелия Грималди в „Симон Боканегра“ във Фламандската опера преди четири години!). Нейни партньори бяха чешкият тенор Павел Чернох като Каварадоси и френският баритон Лоран Наури – Скарпия.

На 16 юни се изяви вторият екип. В него митичния образ на Флория Тоска изпълни италианката Моника Занетин, ученичка на незабравимата Мирела Френи. Тя създаде подчертано лиричен, мек образ на героинята. Певицата пя с голяма лекота на звукоизвличането с красив, качествен вокал. Сигурната техника на Занетин ѝ позволи безпроблемно да премине и през най-трудните пасажи. Сопраното често търсеше фини, топли динамики в интерпретацията си, улеснена в случая от намаления оркестър. Запомних хубавото ѝ диминуендо в края на прочутата ария на Тоска. Импозантен Скарпия сътвори роденият на остров Родос гръцки баритон Димитрис Тилиакос – както вокално, така и актьорски. Певец, притежаващ изключително богат на цвят, изразителен, резониращ и пробивен глас. Силно ме впечатли интелигентният му начин на фразиране. Италианският текст бе толкова ясно произнесен, че не бе нужно да се следят течащите субтитри, които в двуезичния Брюксел са както на френски, така и на нидерландски. Вокалното трио в централните роли допълни италианският тенор Андреа Каре, който видимо бе гласово неразположен. Сравнително малкият по обем тон се губеше някак в пространството между подиума и публиката. Дано това да е моментна криза, предвид успешното му участие като Радамес в „Аида“ в Брюксел през 2017 година.

Музикалният директор на „Ла Моне“ Ален Алтиноглу уверено ръководи намаления състав като създаде рафинирана, шлифована музикална картина. Оркестърът бе въвлечен в драматичното действие. Диригентът умело използва новата ситуация и извлече по-фини, меки нюанси от пренаписаната партитура, като на моменти се създаде усещането за камерно музициране. 

Въпреки, че представлението протече при строго установен протокол и всичко бе доста по-различно от преди, все пак оперна музика звуча на живо, със зрители в залата. Постановъчният екип и ръководството на „Ла Моне“ заслужават адмирации за свършената в много кратък период работа. Макар и малобройна, публиката в Брюксел възнагради участниците с топли и продължителни аплодисменти.