„В сърцето на машината“ – още една песен за човека

„Кино с думи“ влиза в „В сърцето на машината“, за да стигне до сърцето на киното. Поглежда в пробойните на човешката душа, за да открие спасението. Говори колкото за кино, толкова и за човешкото в нас. Причината е една друга „Песен за човека“, вдъхновена от мъдростта на поетите, но още повече от истината за всеки, който дръзне да се нарече Човек. А разговорът е с хората, които стоят зад поредната причина да отидем на кино.

„В сърцето на машината“ е новият игрален филм на Мартин Макариев – режисьорът на „Диви и щастливи“, „Привличане“ и „Вила Роза“. Филмът връща обратно в 1978 година. Разказва действителна история, която проследява само един ден от живота на група затворници, осъдени за тежки престъпления. Един ден, който обаче ще промени всеки следващ. Героите във филма – изиграни от Александър Сано в главната роля, Христо Петков, Стоян Дойчев, Ивайло Христов и Игор Ангелов, са обединени не от факта, че няма какво да губят, а от онова, на което „не му е тука мястото“ – свободата, която отсъства, но е силно желана. Спасението за душата на тези, които уж са лишени от такава. Откриваме ги в един от цеховете на затвора, където е и сърцето на машината.

Във филма участват още Христо Шопов, Башар Рахал и Владимир Зомбори, който влиза в ролята на новия надзирател в затвора, чийто първи работен ден се превръща в истински кошмар, но пък и го прави свидетел на човешкото, което си проправя път към човека. Въпреки всичко.

Този, който се опълчва на съдбата, е капитан Векилски.

В един делничен ден, в който възможността да гледаме „В сърцето на машината“ дни преди премиерата му имахме ние – медиите, аз се срещнех с част от екипа там, където е мястото на всеки филм – в киносалона. Първо, по пътя към сърцето на машината и респективно към киното поех именно с капитан Векилски – актьорът Юлиан Вергов. Разговорът започва от истината, която неговият герой отстоява до самия край, и стига до нуждата от кислород в сърцето на българското кино.

Идеята за продукция се заражда преди повече от десет години от една история, споделена на режисьора Мартин Макариев. Нейното развитие във филмов сюжет, който да припомни на зрителите колко трудно е да бъдеш човек, на когото нищо човешко не му е чуждо, дори да говорим за най-коравия престъпник – е трябвало да отлежи, преди да настъпи моментът на реализация.

Някъде там започва и разговорът с продуцента на филма Александър Пенев, за когото ключът към тази история е бил моментът, в който е станал баща. Съвсем естествено разговорът е провокиран от реакциите на публиката в киносалона.

„В сърцето на машината“ отвежда до най-съкровените кътчета на човешката душа и колкото и да е универсална историята във филма, толкова силно тя говори и за всичко българско и родно. До голяма степен пръст в това има сценаристът Борислав Захариев.

Аз обаче продължих пътуването си в дебрите на спасението, човещината, кръпките в българското кино и някои не толкова приятни страни на фестивалния живот на един филм – в случая този, за който става дума, е участвал в над 40 международни фестивала и има награди за: „Най-добра мъжка роля“ на Александър Сано; „Най-добър актьорски ансамбъл“; „Най-добър звук“ и „Най-добър монтаж“, както и „Златна роза“ за най-добър български филм за 2021 година –  с човека, режисирал историята – Мартин Макариев.

С него разговорът е за: влиянието на литературата, която откриваме във филма, и театъра, към който всеки режисьор трябва да се обръща, когато търси своите актьори; човечността, която няма нужда от оправдания; необходимия позитивизъм и светъл поглед към света и другите в него; всемира и желанието ни да бъдем по-добри хора; подхода към един филма и оценката, която студиото на Стивън Спилбърг дава за „В сърцето на машината“, след като го гледа в Лондон; българските филми, които трябва да бъдат правени, независимо от обстоятелствата и мнението на мнозина.

Всичко започва от максимата във филма, че това, което спасяваш - спасява теб.