"Гризачите" на Валери Йорданов проговориха на "Аполония"

"Българинът трябва да спре да се самосъжалява, просто да събуди отново паметта си и да носи с гордост това, което е видял, докато е бил дете и тийнейджър", твърди Валери Йорданов. Неговата дебютна книга "Гризачи" беше представена за първи път на читателите в рамките на 38-ите Празници на изкуствата "Аполония". Основата ѝ се крепи именно на умението ни да пазим спомена за тези преди нас и за техния път в живота, тяхното "биване".

Валери е дълбоко свързан с костите на предците си и това е един от мотивите му да напише сборника с разкази от дядовци и внучета.

"Корените са много важни, за да можем да бъдем себе си, да ги помним и да ги възпитаваме в децата си", казва той. "Гризачи" въобще не е някакъв амбициозен опит да дам философии и насоки, моята идея беше децата ми, като я прочетат, да знаят кой е прадядо им от една проста случка. Или чичото на дядо им, или някой друг от фамилията. А пък историите се покриват с много животи, което ме радва, и затова мисля, че ще са любопитни на хората."

Според актьора сборникът с "незаснети разкази" преди всичко ще събуди фантазията на читателите.

"Това са картини от моя живот, обаче когато една книга е добра, един разказ е добър – ако е добър, читателят, докато го чете, го снима сам. Със своята визия, със своите цветове, усещане, мирис, вкус и всичко останало. И ако това нещо им повлияе по този начин, значи наистина си е заслужавало да го пиша този разказ. Ако не успее – значи трябва да се уча още да пиша."

"Гризачи" е книга, написана в пандемично време, която припомня, че не трябва да забравяме да наблюдаваме какво се случва около нас и в никакъв случай не бива да се вторачваме в себе си.

За Валери Йорданов суетата е едно от най-лошите заболявания на обществото, а най-голямата грешка на човека е, че подценява живота на чуждите.

"Когато ти имаш чужди, вече почвам да се съмнявам, че близките са ти близки и че ти самият разбираш защо си тук и какво се опитваш да докажеш... В "Гризачи" е много интересно, че героите – това са истински случаи на мои предци, те не подценяват. При тях няма неуважение, там има несъгласие", подчертава той.

Валери Йорданов е познат като актьор, режисьор и сценарист, като хъш и ученик на Мастъра. От Стефан Данаилов той знае какво е вяра в себе си и как да я подхранва. Другите му учители са улицата и планината.

"На улицата ти срещаш всякакви хора и там всяка излишна суетност в даден момент бива наказана, по един или друг начин. Дори човек да е успял, той в един момент се чувства самотен. В планината разбираш колко си малък и земен, ако имаш акъл. Ако нямаш – тя може да те погуби. Те, събрани заедно, те лишават от суета и от излишните думи, излишните прилагателни, с които да се дообясниш на всички останали какво чувстваш. Просто те правят по-конкретен, което е нещо важно."

Валери Йорданов желае приятно четене на своите читатели и искрено би се зарадвал, ако са несъгласни с "Гризачите", защото това би означавало, че и те имат своите ярки примери в живота. Той е на мнение, че в дни като днешните понякога забравяме, особено младите, що е то чест, достойнство, уважение и дълг, но има причина и за това.

"Не искам да твърдя, че подценявам днешните младежи и деца, просто начина, по който животът се стоварва в момента върху тях – липсата на село, на земя, на ежедневно забележимите ценности, а не тези, които им се набиват от медии, интернет, компютри, от приятели и модерност – тази липса ги обърква много и те неминуемо започват да се давят в нея. Затова си мисля, че трябва да се опитаме, "Поне опитах" – една любима моя реплика на Мак Мърфи от "Полет над кукувиче гнездо".

Трябва да се опитаме да помним – усещанията, връзката помежду ни, между поколенията – и да не забравяме каква следа оставаме след себе си. От тези мисли започва и разговорът с Валери Йорданов в звуковия файл.