Размер на шрифта
Българско национално радио © 2023 Всички права са запазени

"Мисля, че операта е безсмъртна" – Дамиано Микиелето за "Кавалерът на розата"

Снимка: Baus

Шедьовърът на Рихард Щраус "Кавалерът на розата" се завърна на сцената на Кралския театър "Ла Моне" в Брюксел след 21 години. Новата постановка бе осъществена от режисьора Дамиано Микиелето в екип със сценографа Паоло Фантин и художника на костюмите Агостино Кавалка. На диригентския пулт бе Ален Алтиноглу, музикален директор на театъра.

"Кавалерът на розата" на Хуго фон Хофманстал и Рихард Щраус е изящна лирична комедия с леко горчив вкус, изградена в поредица от музикални диалози. В творбата се оглеждат универсални философски теми като неумолимото течение на времето, мимолетността на всичко, страха от старостта, приемствеността на поколенията и, разбира се, любовта. Дамиано Микиелето пренася действието от средата на XVIIIвек в наши дни и се фокусира върху психологията на героите в тяхната екзистенциална криза и самота. Интересни са мислите на режисьора, споделени преди премиерата на постановката, която бе миналата година в Операта на Вилнюс:


"В днешния технологичен свят, в който сме свикнали да комуникираме от разстояние, се чувствам привлечен от чисто физическото измерение на операта. Киното и телевизията, в крайна сметка, са също средства за общуване от разстояние. Операта доставя нещо различно и необикновено в общество, в което хората са по-самотни отпреди, в което чувството за общност в големите градове е загубено. По време на оперен спектакъл зрителите и певците са в близост един до друг, оркестърът свири на живо. Нищо не е ретуширано и подправено- всичко е действително и реално. Това прави операта силна и модерна, тъй като жанрът се базира върху стари принципи. Нашите сетива, чувства и инстинкти се свързват в едно дълбоко и истинско преживяване. Мисля, че операта е безсмъртна".


В постановката наред с хумора и иронията осезаемо присъства и носталгията - към миналото, към загубената любов и красота. "Къде е снегът от предишната година?"– казва Маршалката. В този смисъл преобладаващия цвят в сценичната картина е белият - цветът на снега, водата, леда, както и на розата, която Октавиан поднася на Софи. Снегът, който заличава спомените, покрива следите на времето, притъпява носталгията. Режисьорът влага и доза сюрреализъм като разделя сцената на две нива. В задната част е изграден вториподиум със завеса. По време на чисто соловите и ансамблови моменти, като арията на Певеца или дуета на Софи и Октавиан от годежната сцена, на заден план като пантомима виждаме сцени от миналото на Маршалката, от скучния й брачен живот. В известен смисъл тя съпреживява чрез Софи своята собствена жизнена съдба. Продукцията е наситена и с много хумор, създаден от чудесните актьорски постижения на всички солисти. В съвременния оперен свят няма място за посредствени актьори. По време на маскарада в трето действие призрачните фигури са заменени от черни птици, които плашат и развалят интимната любовна среща на Окс с "камериерката" Мариандел. Дребните детайли в тази сцена са отразени в доста едри щрихи в режисурата. Много стилно и майсторски е използвано осветлението, за което се грижи Алесандро Карлети.


Впечатленията ми от вокалните постижения са от представлението на 8 ноември, в което се изяви първият състав. Поради заболявания имаше две промени - Юлия Клайтер замести Сали Матюс като Маршалката, а вместо Матю Роуз в ролята на Барон Окс се представи Мартин Винклер от втория екип. Трябва да отбележа, че всички певци притежаваха точната възраст, физика и, разбира се, глас за своите роли. Имах известни резерви към тяхното произношение на немския текст.

Изключително бе постижението на Мишел Лозие като Октавиан. Канадката създаде импулсивен, но чувствителен и загрижен за другите младеж. Лозие бе много убедителна сценично в множеството дегизирания на младия аристократ. Тя впечатли и с богат, лиричен, интелигентно воден мецосопранов глас.


Юлия Клайтер изпълни митичната роля на Маршалката с наситен, богат на цвят вокал и много стилна Щраусова линия - тя намери най-ярък израз в голямата сцена от края на първо действие с пристъпа на меланхолия на героинята. Немската певица имаше и благородно, аристократично излъчване.

В интерпретацията на Илсе Еренс като Софи се почувства девойка, притежаваща характер, готова да устоява своята позиция и достойнство. Белгийското сопрано бе и чудесна вокално, с млад, свеж и пробивен глас.


Комичният образ на Барон Окс ауф Лерхенау има много сходни черти с познатия ни Фалстаф. Мартин Винклер сътвори леко циничен, носимпатичен образ на бонвиван, влюбен в житейските удоволствия,но в никакъв случай не и груб. Австрийският бас-баритон  изпя и изигра блестящо тази трудна партия, особено забавен беше във финала на второ действие.

Опитният аржентински тенор Хуан Франсиско Гател изпя с широк и свободен висок регистър трудната ария на Певеца.Интригантите Анина и Валзаки бяха решени като италиански мафиоти – чудесен принос на Карол Уилсън и Ив Саленс.


Действието в комедията протича до голяма степен в изключително богатата оркестрова партия, в която във всеки миг се случва нещо интересно – чисто камерни моменти се редуват с наситен симфоничен фон. Водени от вдъхновения си музикален директор Ален Алтиноглу, музикантите на Ла Моне сътвориха изразително, нюансирано музикално платно. Множеството виенски валсове бяха изсвирени с финес. Алтиноглу настрои чудесно баланса със солистите, като дори при най-плътната оркестрова завеса, гласовете достигаха безпроблемно до зрителя. Внушително прозвуча знаменитият финален терцет, в който трите женски гласа се преплетоха великолепно – номер, изпълнен с дълбоко философско значение. Маршалката предава своя бивш любовник Октавиан на младата Софи. В благородната й постъпкарефлектират думите ѝ от началото на операта: "Човек трябва да живее леко, с лека ръка и сърце да взема и задържа, да задържа и да оставя. Животът наказва този, който не прави това".


Снимки: Baus
По публикацията работи: Росица Михова
 
Акцентите от деня са и в нашата Фейсбук страница. Последвайте ни. За да проследявате всичко най-важно в сферата на културата, присъединете се към групата БНР Култура.
ВИЖТЕ ОЩЕ

Евгений Нестеренко: Най-строгият съдник трябва да е самият артист

На 8 януари се навършиха 85 години от рождението на знаменития руски певец. Наричаха го "басът с планетарно звучене". Десетилетия наред световният печат сипеше хвалебствия: "Нестеренко притежава глас с рядко срещано великолепие и мощ- от най-ниските басови тонове до баритонови височини…" Големият път на Евгений Нестеренко към световните театри..

публикувано на 28.01.23 в 08:05
Бинго Стар и Сърмата Хари в Открития Космос, артуърк: Емине Садкъ

Последният дебют на Сърмата Хари и Coptor Mix

Всеки дебют е последен, биха казали по-старите и по-мъдрите от нас и… кое не е така? А дебютен албум на Сърмата Хари & Coptor Mix очакваме вече второ десетилетие. Движимото нематериално културно наследство на българския хардкор-суинг-реге-рокендрол "is back in style” с едноименна антология от 13 песни , чиято официална концерта премиера е тази..

публикувано на 27.01.23 в 18:15

Моцартов триумф на инструменталните концерти в зала "България"

Зала "България" посреща на  27 януари от 19.00 ч.  почитателите на класическата музика със специална концертна вечер, посветена на 267-годишнината от рождението на Волфганг Амадеус Моцарт. Всяка година музикантите на "Кварто квартет" към Софийска филхармония честват рождената дата на великия австрийски композитор и са подготвили отново необичайна..

публикувано на 27.01.23 в 10:15

Александър Мутафчийски: Едни от най-трудните жанрове са мюзикълът и оперетата

В късната петъчна вечер на 27 януари в предаването "Български изпълнители" ви срещаме с Александър Мутафчийски. Той е артист-солист и режисьор на Националния музикален театър "Стефан Македонски" в София. Александър Мутафчийски e роден във Варна. Завършва Държавната музикална академия "Панчо Владигеров" през 1999 година със специалност оперно..

публикувано на 27.01.23 в 08:45

"Атила" от Джузепе Верди – опера в пролог и три действия

Либрето: Темистокле Солера и Франческо Мария Пиаве, базирано върху драмата на Захариас Вернер от 1809 година "Атила, крал на хуните". Световна премиера: 17 март 1846, Венеция, Театър "Ла Фениче". Първо изпълнение в България: 20 юни 1976 г., Бургас. Действащи лица: • Атила, вожд на хуните – бас • Ецио, римски пълководец – баритон • Одабела,..

публикувано на 27.01.23 в 08:00