Пристрастяващият ефект на Вагнер – "Валкюра" на Кастелучи и Алтиноглу в Брюксел

Кралският театър "Ла Моне" в Брюксел продължи представянето на монументалната тетралогия "Пръстенът на нибелунга" на Рихард Вагнер с втората творба от цикъла - "Валкюра", в серия от осем представления. Начело на постановъчния екип е отново италианецът Ромео Кастелучи, който създава режисурата, декора, костюмите и осветлението на продукцията.


От края на "Рейнско злато" до началото на "Валкюра" се случват важни събития в дългата сага за пръстена, даващ неограничена власт. С помощта на магическия шлем Тарнхелм великанът Фафнер се е превръща в чудовищен дракон, охраняващ зорко ценния пръстен. От друга страна върховният бог Вотан, разбирайки, че единствено безстрашен герой може да победи великана, слиза на земята и се сдобива с близнаците Зигмунд и Зиглинде, родени от обикновена жена. А любимата му дъщеря Брюнхилде е плод на връзката му с майката земя Ерда. Така от далечния свят на богове, нибелунги и великани във "Валкюра" се озоваваме в средата на по-обикновените хора в една лична, семейна драма, белязана от сложните отношения между родители и деца. В този дух е трактовката на Кастелучи, който ситуира действието на ограничен периметър, използвайки пестеливи изразни средства. Вниманието е фокусирано върху емоциите на героите. Кастелучи по-скоро създава стилизирани абстрактни картини, отколкото да разказва детайлно интригата.

Режисьорът използва оскъден декор като само в първо действие сцената е запълнена с тъмни мебели, които се движат. Създава се усещането за заплаха, подчертава се несигурната почва, върху която Зигмунд се озовава. Малко по-късно сцената е огрята от светлина, мебелите изчезват и сред красивите пролетни цветя Зиглинде и Зигмунд се отдават на любовната си страст.Ромео Кастелучи поставя животни във всяко действие. "В нашата продукция даваме на животните централно място, което те заслужават. Животното като сърцевината на живота". В дома на Хундинг се разхожда голямо черно куче-пазач като проекция на неговия господар. По време на сблъсъка на Вотан с жена му Фрика - пазителка на традиционните семейни ценности, над сцената хвърчат добре обучени бели гълъби, като символ на брачната вярност. Но най-зрелищна е появата на осем великолепни, черни расови коне, поверени на всяка една от валкюрите в трето действие. Те събират голите мъжки тела на падналите воини на бойното поле за да ги пренесат до Валхала, където храбреците ще служат в армията на Вотан. Изключително впечатляващ визуален контраст между черно и бяло. Любопитно е, че изпълнителките на осемте валкюри са били в контакт с конете в продължение на два месеца преди спектаклите – на манежа в градчето Перве, на 50 километра южно от Брюксел. Финалната сцена на Брюнхилда и Вотан протича на празна сцена. Вниманието е фокусирано изцяло върху трогателната раздяла между баща и дъщеря. Едва когато Брюнхилда заспива, върху нея се спуска голяма светлинна плоча, след което сцената отново потъва в мрак.

Впечатленията ми от изпълнителския състав са от представлението на 31 януари.В изключително трудната партия на Вотан се изяви отново бас-баритонът Габор Брец, който бе желязно сигурен вокално с впечатляваща гласова издръжливост, пробивен, обемен тон. Вокалът му запази своята свежест и качество във всеки момент от дългата роля. Внушително прозвуча големият монолог на героя, описващ събитията от "Рейнско злато" и настоящите тревоги на върховния бог. Брец нюансира интелигентно този дълъг номер. Ингела Бримберг интерпретира ролята на Брюнхилда. При все, че сопраното демонстрира обем и мощ, мисля, че по природа гласът на шведката не е чисто драматичен. Бримберг имаше технически проблеми с встъпителния боен вик на героинята, но като цяло изпълнението ѝ бе белязано с драматична дълбочина и интензитет. Вокалът на сопраното се моделираше по-лесно в силните динамики. Ингела Бримберг и Габор Брец изпълниха внушително дългото прощаване на Вотан с любимата му дъщеря. Той снема божествения ѝ статут, но се вслушва в молбата ѝ да бъде дадена за жена само на заслужил герой. Изключително убедително бе представянето на Надя Стефаноф в ролята на Зиглинде. Немската певица създаде женствен, чувствителен образ със събран, нюансиран, топъл, устремен вокал. Много стилна интерпретация,  допълнена от кристално ясна немска дикция.


Питър Уеб като Зигмунд притежаваше необходимия тъмен цвят и героичност на гласа. По-малко бях впечатлен от фразирането на певеца. Гласът му не се разтвори в известния солов момент Winterstürme. Гласовете на Стефаноф и Уеб се сляха красиво с прекрасния оркестров съпровод в голямата любовна сцена на близнаците.Канадският алт Мари-Никол Лемьо бе неумолима в конфронтацията на Фрика с непредвидимия си съпругВотан – с внушителна изява както вокално, така и актьорски.Обемният, дълбок бас на Анте Йеркуница бе много подходящ в по-малката партия на Хундинг.

На диригентския пулт бе отново музикалният директор на Моне Ален Алтиноглу, който приложи изчистен, премерен, но подчертано романтичен прочит на творбата с хубав баланс между отделните оркестрови групи. Темпата бяха умерени, с чудесно изградени кулминации във финалите на всяко действие. Оркестърът бе хомогенен, богат на цвят, непрекъснато въвлечен в интригата.Мисля, че в трето действие медните духови можеха да покажат повече блясък. Бих искал да цитирам интересно изказване на Алтиноглу поместено в програмата: "Никога няма да забравя това, което Даниел Баренбойм ми каза преди двайсет години за тетралогията на Вагнер: "Бъди сигурен, първата ти мисъл, след като завърши целият Пръстен ще бъде: кога ще започнем отново?". Аз съм още в началото на цикъла, но вече разбирам какво е искал да ми каже. Музиката на Вагнер има особено пристрастяващефект, тя е като вид наркотик – при все, че изисква много от изпълнителите. Певците и публиката трябва да се подготвени за необичайната продължителност на неговите опери".

Със сигурност и в днешно време музиката на Вагнер има специален ефект върху оперните почитатели. Забележителен е фактът, че всичките осем представления на "Валкюра" бяха напълно разпродадени само в рамките на един ден.