Катерина Бусел: Тангото ни помага да се чувстваме живи по време на война

Как се танцува социално аржентинско танго по време на война? Защо двама души от Киев не спират да преподават, въпреки въздушните атаки всеки ден в украинската столица, и как "тангообщността" в града помага за сражаващите се на фронта – коментират в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Катерина Бусел и Антоний Мат, учители по аржентинско танго в Киев.

Сега тук е война. Помня първата ни среща преди година, когато се видяхме на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители) в Киев. Тогава ти ни попита – дойдохте да видите как се танцува по време на война, ли?

Сега аз искам да те попитам – как хората тук успявате да задържите този специален баланс между войната и това да правите нещо за вас самите, като танцуването на танго, например?

Катерина: "Това е много специално за нас сега, защото сме засипани с много проблеми и имаме нужда да намерим път да ги заобикаляме понякога. Защото е много трудно за всеки човек да живее в постоянен стрес през цялото време. Затова се опитваме да създадем тази специална атмосфера за хората, за да забравят поне за малко какво се случва тук. Атмосфера на прегръдки, на споделен танц, за да се чувстват удобно.

По време на война е много важно да правиш за хората нещо, свързано с култура. За мен това е като прозорец, през който влиза свеж въздух. Чувствам се по-добре, когато правя уроци по танго или организирам милонги, защото това са моменти на радост, а ние имаме нужда от тази радост сега ужасно много."

В по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица. Градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България.

"Само така изглежда, но всъщност в градовете ни не е ок, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следва режим на тока, което също не ни помага много да се чувстваме добре. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай – това е – имаш само светлина. Купили сме си лампи, които се захранват със слънчева светлина, готвим само на газ, но ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик, хладилниците не работят също, защото токът от генератора не стига.

Но, ако се върнем на танцуването, за мен беше много трудно да възобновя уроците по танго след началото на войната, защото моят танго партньор отиде в армията. Освен това си мислех, че едва ли е най-доброто време точно сега да учиш някого да танцува. Но постепенно много хора от старите класове по танго започнаха да ми се обаждат за уроци и тогава реших, че трябва да танцуваме отново. Започнахме с нови класове по танго през септември 2022 и това наистина се превърна за нас прозорец, през който влиза свеж въздух."

Какво помните от началото на войната?

"Това беше някаква лудост, особено през първите месеци. Спомням си, че плачех по цял ден и бях в шок. Страхувах се много. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя, къде да избягам. Реших да отида извън Киев, в едно селце, където брат ми има къща, не твърде далеч оттук. Първият месец от войната прекарах там. Партньорът ми Антоний беше с мен само няколко дни, след което се върна в Киев и околните градчета като доброволец. Помагахме на хора от Ирпин да го напуснат, когато руските окупатори нахлуха там. Това беше много трудно, защото пътищата бяха разрушени. Помня как Антоний помогна на две момичета  от танго общността ни и децата им да избягат."

Антоний  Мат: "Без кола беше просто невъзможно да излезем оттам. Те просто ми звъннаха и помолиха за помощ. Казах на мама "Аз отивам в Ирпин, да помогна на приятели, да ги изкарам", а тя каза "Там летят вертолети, там е Гостомел, чуват се взривове", какво ще правиш там? Но аз тръгнах. Там няколко моста бяха разрушени, целият път от страната на Ирпин също беше разрушен. Целият "проспект на Победата", който сега се казва "Берестейски", беше просто… нищо не беше останало от него заради руските обстрели. Колите не можеха да излязат от града, защото това беше една плътна тапа.

Някак си успяхме да го заобиколим, въпреки че обстановката беше доста напрегната, и за щастие не срещнахме нито един руски окупатор. Успях да изведа момичетата с децата им, това беше през първия ден на руското нахлуване в подножието на Киев.

След това започна комендантски час и ние тръгнахме към това село, за което казва Катерина. Имаше буквално няколко часа да съберем вещите и да излезем от града. За седмица аз останах с нея на село, но за мен това беше много трудно, защото единственото, което правихме, беше да четем новини – какво се случва, седяхме на една маса, всички бяхме нервни, постоянно някой казваше "Към нас идват 10 000 танка", после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо.

Това беше постоянен стрес. Тогава разбрах, че ще ми е много сложно да живея в тази обстановка и реших да се върна в Киев.

Звъннах на леля ми да я питам как е, а тя ми каза, че идва от Полша с хуманитарна помощ. На следващия ден беше… какво беше… десети може би, 10 март, аз вече бях в Киев и от този ден почти година може би всеки ден се занимавах с това да опаковаме хуманитарна помощ. Изпращахме я към различни градове или села. Идваха хора, идваха и военни, на които давахме храна, дрехи, чорапи, детска храна. Идваха хора от всякъде, от различни градове, но най-вече от Чернигов, и за година се занимавах с доброволчество, пътувахме на разни места. Спомням си, когато возихме хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран и дотам не можеше да се стига, а извеждахме от там хора."

Катерина: "Те помагаха на хора да избягат от (почти) окупиран Чернигов, било е много трудно, аз знам, че един от приятелите на Антоний беше убит от руски дрон, всички в автобуса им загинали, там е имало може би 6 или 7 човека."

Антоний: "Да, при едно то пътуванията, приятелите ми тръгнаха сами, въпреки че се договаряхме да тръгнем заедно. След ден разбрах, че един от тях е загинал там. Те тръгнаха, въпреки че всички им казваха, че там просто вече не може да се ходи, защото е много опасно. Руснаците унищожаваха всички хуманитарни бусове, които отиваха натам, за да взимат хора или да занесат помощ. Просто нямаше как да се стигне дотам, защото всички мостове бяха разрушени и единственият път беше през реката, да се преплува на лодка. Извеждахме хората с лодки. Това беше ужас и голям риск, защото – пълнехме лодките с хуманитарна помощ и тези същите лодки, като стигнат обратната страна на реката, трябваше да извеждаме  хора с тях. Но руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. В този ден, когато приятелят ми загина, са слезли от лодката и са тръгнали с бус, за да вземат хора и тогава един дрон, дрон… струва ми се, даже не, не беше дрон, а просто са ги обстрелвали с миномет и снарядът е попаднал право в автобуса и ги убил.

Там дронове следяха всички движения и насочваха директно удари. Така стана и с приятеля ми. Всички те загинаха… такава история."

Катерина: "През първите дни на войната се опитвахме да танцуваме по малко. Просто за да се разсеем от това, което се случва около нас. Тангото ни помогна много да преодолеем този ужасен стрес и да почувстваме телата си отново. Помня първата милонга беше организирана в Киев, през деня от Валентина Белиаева. Събрахме се около 20 човека, а бяхме много по-голяма общност. Видяхме се за първи път, след началото на войната, и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни... не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено изглеждаше, телата ни бяха изкуствени, трудно е да го обясня. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни.

Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото трябва отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с този натрупан стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак. Тогава започнахме да преподаваме отново с Антоний."

Антоний: "Обстановката в Киев малко се промени след това, като изгониха окупаторите от Буча, Ирпин и останалите градчета. Когато беше деокупирана Буча, всички разбраха за ужасите, които там са се случвали, бяхме потресени, но все пак в Киев обстановката стана по-лека. Донякъде...  защото… това тези събития бяха много близко до Киев и имаше все още има блокпостове навсякъде покрай града. Тогава всички пътища също бяха преградени с блокове и противотанкови таралежи. Но през април, когато деокупираха Буча, в Киев стана някак си малко по-леко и безопасно, можеше по-свободно да се пътува из града и затова от април месец, малко по малко, танго животът започна да се възстановява."

Катерина: "Между другото, в началото на войната нашият танго клуб беше място за събиране на хуманитарна помощ. Нямаше танци, но беше пълно с хуманитарна помощ и хора, които се занимаваха с това. След година решихме за започнем да правим отново милонги тук.

Преди войната имахме по пет милонги на седмица, понякога шест. След началото на войната Наталия Завадская направи милонга в много красива стара историческа къща. Тази милонга беше нещо толкова хубаво, толкова вълнуващо да се видим отново всички, да се опитаме да бъде както преди. Разбира се, не можехме да се чувстваме както преди, но когато човек отиде на милонга, преди това прави косата си, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, и се чувстваш още по-добре. След това решихме да правим милонги и на други места."

Вие сте като феникс, в този грозен, ужасен свят на войната

Катерина: "Да. Беше ужасно тогава, но то и сега е ужасно. Но знаете ли, тангото ни помогна да бъдем феникси, защото тук ние танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа по време на милонгата ние можем да дишаме."

Има много метафори за тангото в света на тангото без война: че олицетворява взаимоотношенията в живота и т.н. Ако сега трябва да го определите с метафора, какво е тангото по време на война?"

Катерина: "Тангото по време на война е като чист въздух, като дишането, отдушник, то ни помага да се чувстваме живи днес. Да, това е моята метафора за тангото днес – чувстваме се живи! Разбира се, сега не можем да направим големи фестивали, както преди, защото има много въздушни руски атаки и е опасно да съберем много хора на едно място.

Но с по-малки милонги е по-спокойно. До нашия клуб има метростанция, ако има обстрели, можем да се скрием вътре. Имам нужда от нашите милонги.

Разликата между преди войната и сега е и в това, че преди започвахме късно вечер, а сега започваме в 15 ч. и приключваме към 19 ч. Странно е, но за мен е важно сега, в тези времена да успея да се прибера вкъщи преди полунощ. Комендантският час и войната някак ни дисциплинираха да правим всичко преди полунощ. Това си има и добрите страни – лягаш си рано, на другия ден си по-хубав, имаш време да направиш нещо за себе си... А и хората идват навреме, за да потанцуват, не както преди в края на милонгата...

Например, когато бяхме в Днипро, всички дойдоха в часа на започването, защото там нямат много милонги сега, може би, една на две седмици. Там сега има постоянни обстрели от руснаците, а хората искат да танцуват и всички дойдоха от самото начало на събитието, за да се насладят на милонгата. Когато отидохме в Днипро, предишния ден имаше много силни въздушни обстрели и видях разрушенията, които причиниха и бях много, много разстроена.

Бих искала да ви разкажа какво се промени още. Спомням си, как преди тук имаше фестивали, на които се събираха около 300 и повече човека и един път дори едва успях да вляза в залата и да стигна до масата с моите ученици, толкова много танцьори имаше. Всеки те спира, прегръща... След началото на войната много хора напуснаха Киев и ако на една милонга се съберем 30 човека, е супер.

Но сега към Киев започнаха да идват хора от окупираните територии – от Запорожие, от Харков, от Днипро. Сега пак се събираме доста хора, но те са различни, нови хора и на една милонга може да видиш абсолютно непознати лица. Някои дори идват от Европа. Това е добре, нали, общността ни от цяла Украйна се сближи много. Запознахме се с хора от много различни градове в Украйна.

Помагаме си не само танцувайки, но събираме пари за армията ни, за медицинска помощ, някои от танцьорите ни са доброволци и когато някой от общността започне благотворително събиране на пари за фронта, цялото танго общество се включва и помага много. Ще продължим да правим милонги, въпреки че миналата година организирахме новогодишна милонга, която завърши в 22 часа. Същата нощ имаше ужасяваща въздушна атака и много хора загинаха. На другия ден имаше национален траур. Но милонги трябва да има, защото за мен те са като терапия, като медитация, докато танцуваш, не можеш да мислиш за нищо друго. Трябва да си в танца в момента на танцуването. В останалото време мислим постоянно за многото ужасни неща около нас сега, тревожим се през цялото време за всичко. Само в моментите на танго се чувстваме живи."

 Снимки – Николета Атанасова и личен архив