200 страници за художниците ни и репресивната комунистическа система

В началото на март в Софийската градска художествена галерия беше открита изложбата „Форми на съпротива (1944-1985)" – проект на изкуствоведа Красимир Илиев, която ще продължи до 26 май. Тя разглежда художествените процеси в този период и съпротивата на българските художници срещу налагането на социалистическия реализъм. (Помним миналогодишния проект с куратор Мария Василева – „Изкуство за промяна1985 -2015“, която обхващаше следващия период.) Тази изложба е опит да се разкаже за неизвестни, премълчавани, или недостатъчно популярни факти от историята на българското изобразително изкуство по темата за съпротивата на някои от художниците срещу опита да бъдат идеологически направлявани и по този начин деформирани като творци, пише Петър Димов. Какво се случва във времена на натиск от страна на Системата, как се живее и твори в такава обстановка, какви са начините на съпротива в този исторически период – това е задачата, която си е поставил кураторът Красимир Илиев. Има личности, които остават верни на себе си и отказват да се приобщят. Формите на съпротива са различни: неучастие в художествения живот при Борис Денев и по-късно при Иван Георгиев – Рембранда; бягство като на Христо Явашев, след него на Любомир Далчев. Най-често срещана форма на съпротива е самоизолацията. Кирил Петров, Лика Янко, Галин Малакчиев я упражняват в различни периоди. Най-рядко е публичното говорене против властта, чийто ярък представител е Генко Генков. Бунтуването срещу художествените норми също е форма на вътрешна съпротива. Има щастливци, които успяват да легализират бунта си: Златю Бояджиев, Атанас Пацев, Димитър Казаков, последвани от Ангел Станев, Зиятин Нуриев. Други като Иван Георгиев – Рембранда и Евгения Воденичарова задълго остават непознати на публиката, казва Красимир Илиев за Портал Култура. Изложбата включва освен картини – знакови произведения за периода и документи от Централния държавен архив, оцелялото от досиетата на Държавна сигурност, публикации по темата. Състояха се съпътстващи прожекции на филми и разговори със създателите им. Към изложбата е издаден каталог, който съдържа текстове и визуален материал от този период на репресии, натиск, страх, унижения и съпротива, като проследява хронологично фактите... Ето как описва работата си Красимир Илиев: Събирането на факти наподобяваше на вглеждане в трохите под масата, по които евентуално може да се разбере каква е била храната отгоре. За мото той е избрал многозначителните две изречения от Иван Пенков и Илия Бешков: Лошо е, когато конецът се къса много често, и ако това е много лошо за живота, за изкуството става фатално (Иван Пенков, 10 сетрември, Панчарево) и Нито мирът, нито войната, нито благоденствието нито строителството, нито силата, нито славословието имат такава цена, щом са удавени в страха (Илия Бешков, декември, 1950 г.). Изданието беше представено в Градската галерия с дискусия с водещ Тони Николов при голям интерес. Изказаха се Екатерина Бончева, Михаил Неделчев, Светлана Куюмджиева, Момчил Методиев, като в залата периодически се чуваха ръкопляскания. Една изложба, колкото и добра да е, колкото и дълго да я гледаме, се закрива. В този смисъл каталогът със същото заглавие – „Форми на съпротива“ продължава живота на изложбата. Но не само. Събрал грижливо издирените документални свидетелства за времето на комунизма, той ще остане не само като свидетелство, но и като напомняне, че - по думите на Красимир Илиев, „във всяко време има нужда от съпротива“. Има нужда от такива книги (защото това е и каталог, и книга-изследване) защото имаме вопиюща нужда от памет и от истината за това какво извърши комунистическата система с изкуството и хората, които го създават.