Само една от целите е била изпълнена по време на втората национална експедиция "Еверест - 2004"

Днес се навършват 14 години откакто трима българи изкачиха Еверест без кислород - Дойчин Боянов, Николай Петков и Христо Христов. Те бяха в състава на втората юбилейна национална експедиция "Еверест - 2004", посветена на първата българска експедиция в Хималаите и на изкачването на върха от Христо Проданов през 1984 година.

В двете експедиции общо трима българи не успяха да се върнат при семействата си и остават за винаги в планината - Христо Проданов, Христо Христов и Марияна Масларова.

Специално за предаването "Рано в неделя" Дойчин Боянов разказа за 20 май 2004-та година

"Много пъти съм се връщал към това изкачване, дори няма да сбъркам ако кажа, че това изкачване за мен е ежедневие. Изживявал съм го в най-различни аспекти. То на мен не ми е донесло някакви позитивни чувства или емоции, какво остава въобще за спомени. Това беше една много тежка експедиция - и в организационно отношение, и по начина, по който протече. Както е известно по време на това изкачване загина Христо Христов. Два дни по-късно се разделихме и с Мариана Проданова - Масларова."

"Аз не мога да си спомням само за момента, в който съм бил до върха, а като че ли съм изгубил дори и усещането от него. Но така или иначе на 20 май, в 9.20 аз успях да изкача или да допълзя до върха, може би е по-точно. Помня един американец, който се хвърли да ме поздрави. Той ме прегърна, той ми направи снимките на върха. Завързах знамето за едни други въженца, които висяха там на върха, оставих три икони, които брат ми ми беше дал да стоят в мен, аз ги оставих на върха... и, може би след не повече от 10 минути започнах не по-малко трудния път надолу."

"За мен е много парадоксално и до ден днешен, че човекът, който не се върна от върха, тогава поиска да ми помогне. Това е моят последен спомен от него. Помня, че по пътя на слизане постоянно си повтарях, че не трябва да направя нито една грешка, за което си говорех на глас и наблюдавах ръката ми, когато се хваща за нещо - дали наистина се е хванала, и го проверявах по всевъзможни начини - с глас, усещане и въпрос към мен си, дали това нещо се случва, защото на голяма височина на човек най-много му страда мозъкът и от това възникват най-много инциденти."

"Аз не се оценявам като такъв герой за това, че съм тръгнал обратно да търся Христо, просто нямаше кой друг да го направи. Може би в този момент щях да се радвам, ако някой можеше да го направи. Разбира се, много ми е трудно да кажа какво точно съм си мислел тогава. Трябваше нещо да се направи и Методи ме помоли, ако имам възможност да взема 2 бутилки кислород от лагера на индийците, който се намираше над нас и да изляза обратно по маршрута."

"След може би няколко часа стигнах до едно място, което е на 8 500 метра, където северо-източният маршрут, т.нар. китайски маршрут излиза на източния гребен. Там намерих едно скъсано въже. Там намерих и едни счупени очила. Тези очила много приличаха, те бяха едни и същи като очилата, които ние имахме. За мен  това беше мястото, където Христо е загинал.  Може би и там ми падна мотивацията да продължавам."

"Винаги си представям какво се е случило с Христо. Мисля си, може би от позицията на времето могат да бъдат казани много по-точни неща, отколкото тези, които в тези моменти се изказаха за него и аз много съжалявам, че станахме свидетели - и ние, и гражданите на едни теории, които мисля, че дори попречиха неговата памет да бъде почетена по един абсолютно достоен начин. Христо направи изкачването на този връх в един абсолютно чист стил, на какъвто той беше привърженик. На Христо дължим първата премиера на българи в Хималаите на връх Талай Сагар (р. б. алпинистите Христо Христов и Никола Леваков изкачват върха по нов, премиерен маршрут през 2003 година, който нарекоха „Между светлината и сянката“/ и мисля, че българският алпинизъм щеше да изглежда до друг начин, ако той имаше доброто стечение на обстоятелствата и възможността да бъде и днес сред нас."

"Не мисля, че организацията, която Федерацията тогава предприе, направи пропуски. По-скоро, може би самият стил в подбор на хората не беше правилен, защото в тази експедиция наистина влязоха много големи имена в българския алпинизъм, много остри характери, но един друг не познаващи се. Допускам, че част от грешките, които можем да си открием в днешно време, се дължаха именно на това, за разлика от следващите експедиции, които бяха клубни експедиции, приятелски експедиции, където хората имаха щастието да са били заедно дълго време преди това в планината и да вървят в тази планина като много добри познати, липсващи си един на друг, търсещи се един друг и споделяйки един с друг и много други човешки неща, които са ни необходими в планината. Мисля, че този стил за организация в бъдеще трябва да бъде следван."

"Христо, освен алпинист беше и творец - той беше скулптор, а хората на изкуството имат друго сетиво за нещата и друго отношение към околните и към света, друго сетиво въобще. Нещо, което аз не мога да го изразя с думи, може би един Ботев би могъл да го напише в стихотворение. Човек, когото, можеш да стоиш отстрани, да наблюдаваш и да му се възхищаваш. Такъв беше Христо. Когато кажа неговото име, аз лично си представям планината Родопи."

Цялото интервю с Дойчин Боянов можете да чуете в звуковия файл