Много истина, малко фантазия и безгранична любов към България

Успешен бизнес, голямо задружно семейство и непрестанно любопитство към традициите и съвременните процеси – това е кратката версия за живота на Илко Минев. Пълната е трудна за описание. Живее в Манаус – Бразилия, където издава и своите книги. На 11 октомври в НДК в София е представянето на третата му литературна творба „В сянката на изгубения свят“, чийто превод от португалски е дело на Румен Стоянов – известен португалист, испанист, писател.

Книгата засяга важно за Бразилия събитие. Когато идват португалците, заварват местно индианско население от около хиляда племена. Техният брой намалява поради различни причини и земите им се заемат от новодошлите. В крайна сметка бразилското правителство решава да възмезди днешните потомци на индианците, чиито земи, реки, езера и т.н. преди векове са били отнети. Обособяват резервати, за да ги предоставят на наследниците. Но там живеят бели хора, принудени да ги напуснат в определен срок, а някои бразилски фамилии са там повече от сто години и имат напълно законни документи за собственост. Трудно е да се въздаде справедливост. Слава Богу, не се стига до въоръжени сблъсъци, но остава огорчението, че една някогашна неправда се заменя с друга. В момента индианците в Бразилия са под 1%, чрез тези мерки им се предоставят над 12% от националната територия – приблизително два пъти площта на Испания, което води до несъгласия и противоречия в обществото. Всичко това е предмет на художествено описание в книгата на Илко Минев посредством неговия главен герой Олег. Говори се и за България, и за София, и за българи в Бразилия – т. е. това е поредна брънка от веригата, която съставя българското литературно присъствие в огромната страна. Над 140 са книгите от български автори в Бразилия, създадени там или преведени от различни езици –проза, поезия, публицистика, научна литература. В това отношение Илко Минев заема важно място. В книгите му винаги има българско присъствие. Той вероятно е българинът, който най-добре познава Амазония, където повече от 30 години е почетен консул на Холандия. Последната му книга, неочаквано и за самия него, се оказа за известно време най-продаваната книга в Бразилия. В нея, макар и със средствата на художествената литература, той засяга един въпрос, който дотогава е оставал извън полезрението на бразилските писатели.

Кой е Илко Минев, защо поема към далечна Бразилия и как открива дарбата си да пише – ето неговия разказ:

През 1969 г. се случи нещо в моя живот, което ме изненада и ме превърна в дисидент. Всъщност, един мой много добър приятел стана дисидент и от Държавна сигурност не повярваха, че аз не съм замесен. Стана трудно, беше ясно, че нямам бъдеще в България. Появи се възможност да напусна страната и заминах за Белгия, където завърших икономически науки, а през 1972 г. отидох в Бразилия. Скоро след пристигането ми заминах за Манаус за три месеца, а съм там вече 46 години. В родината следвах немска филология, винаги съм имал интерес към литературата, но когато напуснах трябваше да избера нещо друго. Моята „втора любов“ бяха икономическите науки. Преди 5-6 години, когато се пенсионирах аз се върнах към първото си увлечение, но винаги съм бил запален читател. Познавам българските класици – Иван Вазов, Любен Каравелов, големите ни поети… До ден днешен обичам да чета Дебелянов, Смирненски, Яворов, за мен те са сред световния елит. Може би защото усещам поезията по-добре на български, отколкото на другите езици.

Първите десетина години след емиграцията Илко Минев не може да си идва в България, но сега е тук всяка година.

Когато е далече, човек чувства по-силно липсата на езика, приятелите, кухнята – казва той. – Винаги като идвам в София, първо поглеждам Витоша и у мен нахлуват спомените от моето юношество. Много обичам морето, София, Пловдив, Русе, в последните години – Родопите, които малко познавах навремето. Съпругата ми е бразилка, но моите деца и внуци са и българи, и бразилци. Гордея се с това, че имам три култури. Една, с която съм се родил и израснал – без съмнение съм българин. След близо 50 години в Бразилия, съм придобил и тамошната култура. Майка ми е еврейка и от нея съм наследил преклонение пред хилядолетната история на този народ. В книгите си предавам събития, които познавам и наистина са се случили, но в романизирана форма. Има много истина, но и малко фантазия. Не бива да се приема, че това е моят живот. Черпя теми от живота и на моите чичовци, които са отишли в Бразилия много години преди мен. Старая се да съм неутрален, когато става дума за спорни теми и да дам възможност на читателя да си избере позиция, но това не винаги е възможно. Първите две книги, които написах, бяха много добре приети. В третата исках да разкажа за един трънлив проблем от историята на Бразилия, наложи се да го проучвам около половин година. Изглежда, че „сложих пръст в раната“, защото предизвика противоположни реакции. Някои ме обвиниха, че съм комунист (не съм, разбира се), други ме нарекоха фашист, което не само че не е вярно, но аз имам роднини, починали в концентрационен лагер. За мен е тъжно, че по цял свят обществото започна да се поляризира и това е опасен процес. Надявам се, че ще се върнем към златната среда. Колкото до България – аз съм част от нея и тя е част от мен, пазя само хубавите спомени. Децата ми обичат да четат български книги, гледат български филми, а това в Бразилия не е толкова лесно. През последните години се прави много за обмена между двете страни и аз помагам в този процес. Не е кой знае какво, но е добре българи, които идват там, да имат към кого да се обърнат за съвет и подкрепа. При мен българите винаги са добре дошли.

Снимки: ilkominev.com и lira.bg