Милена Димитрова е приемен родител за двете братчета Карлос /5г/ и Габриел / 7/. Ето какво разказва тя пред Бояна Андреева:
Какво значи да си приемен родител?
Формата “приемна грижа” съществува в България от десетина години, но за съжаление отскоро фондации и неправителствени организации говорят активно и обясняват спецификата на този вид алтернативна грижа за деца, отглеждани в институции или т.нар домове. Приемен родител може да бъде: студент, самотна жена, дори по-възрастни хора, които имат сили, възможности и условия да отглеждат деца. На практика, да си приемен родител означава да отглеждаш в дома си дете от институция като родител, без да имаш правата на родител – т.е. не можеш да решаваш едностранно да му направиш операция, да го изведеш в чужбина или да го пуснеш на детски лагер – ако не се допиташ или не информираш социалните работници. Имаш всичките задължения на родител, но нямаш правата да решаваш. Другото важно условие е приемният родител да признава и уважава семейната съдба на детето и наличието на живи родители, с които то има право да поддържа връзка и да се вижда. Близо 90% от изоставените и отглеждани в институция деца имат живи родители. Мотивацията на приемните родители не е еднаква с тази на осиновителите. Ако да осиновиш дете в България означава да си изчерпил всички възможности за биологично дете, при приемните родители обикновено става дума за лична или професионална мисия. Има и парични средства, които се отпускат от държавата по отношение на приемния родител” – ако грижата е професионална, тогава се изплаща месечна заплата, ако грижата е доброволна /каквато е на моето семейство/ става дума за около 200 лв на месец, в зависимост от възрастта на детето и еднократна годишна помощ за около 160 лв. при специална нужда.
Какво те накара да станеш приемен родител? Трудно ли взе решение?
Решението винаги съм го носила в себе си, като желание да отгледам дете от дом. Бях едва 18 годишна, когато го заявих на родителите си. Не съм безразлична към съдбата на тези деца, това е. А за моето семейство беше дълго дискутирана тема. Синът ми израсна с идеята, че неговите братчета или сестричета ще имат подобен произход. За никого не беше изненада, когато преди 1 година при благотворителна акция се запознах с един от двамата братя, които в момента живеят у нас. Естествено детето ме плени с тъгата и самотата си, която излъчваше. След кратка дискусия вкъщи и тримата бяхме убедени, че моментът е дошъл и започнахме процедурите по кандидатстване за приемни родители. Харесва ни формата “приемни родители” заради това, че искаме да помогнем на едно, в случая две деца, повече отколкото просто да имаме свое.
Грижата за тези две дечица не обърква ли ежедневието ти?
Децата станаха общо 3 – заедно със сина ми. Ежедневието вече го подредих, аз просто се познавам добре и прецених, че няма да бъда нормален човек, ако продължа да работя на предишния ритъм и взема дечицата. Те ми помогнаха да скъсам с едно безсмислено офисно ежедневие и да поема риска да бъда на свободна практика, което се оказа печелившата за мен комбинация. Работя от вкъщи и така съм спокойна и не бързам сутрин и не се блъскам по спирките и вечер. Когато ги взема от детска градина съм на тяхно разположение – да четем, да рисуваме, да оцветяваме – страхотно удоволствие ми доставя.
Всеки ли може да стане приемен родител? Каква е процедурата?
Физически, психически здрав и с пространство вкъщи и в сърцето! Накратко това е формулата – може да бъде дори студент. Подават се около 10-тина документа, свързани с физическото и психическо здраве на кандидатите, с финансовата стабилност и др. След около 4 месечни процедури, по събиране на документи, одобрение и задължително обучение, се сформира комисия, в която присъстват социалните работници на детето, социалните работници, запознати с кандидата, общински служители, полицай и след събеседване с кандидат-приемния родител се издава решение за включването му в регистъра.
В един момент, ако престанеш да искаш тези деца, какво става с тях?
Не гледам на децата като предмети – не мога да си представя да ми омръзнат. Като гледам колко хубаво става, как ме променят и ме учат да бъда отново дете и щастлива – не мога да си представя, че бих ги изоставила от “омръзване”. Ако все пак нещо ни се случи и не можем да бъдем заедно, те ще отидат отново в дом или друго приемно семейство.
Как се обръщат към теб децата - с "мамо"?
Аз съм Милена за децата, защото те си имат жива майка и я познават. Държа да правят разлика и да имат връзка с майка си – обяснява им се, че тя не може да ги гледа в момента и затова за тях се грижат Милена, Иво и Ицо – това е, колкото е по-простичко, толкова е по-хубаво и лесно. Приемната грижа пасна идеално на нашето семейство, защото за нас идеята да спасим едно, в случая две деца от изолацията на дома е по-голяма от нуждата да имаме свои деца. За нас е въпрос на лична мисия, нещо в което винаги сме вярвали и искали.
Кое е най-важното нещо, на което искаш да ги научиш?
Да са смели и честни. Да мислят самостоятелно, да спрат да бъдат войници и да следват личните си нужди и мечти.
Те страхуват ли се да не бъдат изоставени отново?
Най-вероятно, никога не съм била изоставено дете, за да знам какво става в душите им, но със сигурност не искат да се върнат там. Габи скоро ми каза: ”Опитвам се да забравя дома”, пък аз му казах, че не е нужно да го забравя, просто трябва споменът за там да не го натъжава вече, да мисли за периода си там, като за минало.
Как обсъждате с тях ситуацията, бъдещето? Има ли теми "табу"?
Няма табу за нищо – говорим за раждането, за смъртта, за тяхната история и за всичко без драма, срам или скрупули – нещата са такива каквито са. Те са страшно умни деца и това им помага да лекуват раните, дори се шегуваме с разни ситуации от дома, които разказват. Когато говорим за бъдещето – говорим за общото си бъдеще.
/Б.А.,Я.Б./
