За съжаление Либия не е стабилна и общата траектория, по която страната се движи след падането на Кадафи, е в посока надолу. Трагичното събитие в Бенгази преди година беше просто симптом на цялостната несигурност, която цари в Либия и около нея. Много различни въоръжени групи контролират територията й. Централното правителство в Триполи фактически няма никакво влияние в цялата източна част и дори контролът му в столицата и западния регион не е пълен. За онези от нас, които вярваха, че интервенцията на НАТО е успешна, е много жалко да видим как положението се влошава в последните 2 години. Дори мисля, че Либия щеше да е в центъра на вниманието на международните медии, ако сега нямаше много по трагична криза, каквато е тази в Сирия. Правя разграничение между самата военна операция между март и октомври 2011 г. и пост-военното планиране. Смятам интервенцията на САЩ и НАТО наистина за успешна - беше относително евтина, европейските държави с най-голям интерес в Северна Африка поеха лидерството и изнесоха по-голямата тежест, успешно предотвратихме убийството на много цивилни в Бенгази и в крайна сметка подкрепихме демократичните движения в региона, след като много хора навремето се питаха дали САЩ отстояват наистина ценностите, които проповядват. Но планирането и изпълнението на стратегията след края на конфликта бяха разочароващи. Имаше много грешки за които е отговорна както международната общност, така и самите либийци.
Това каза в интервю за предаването „Събота 150“ по „Хоризонт“ д-р Кристофър Чивис, старши анализатор в Корпорация РАНД, специалист по НАТО и Евразия, бивш съветник в кабинета на американския секретар по отбраната, след като бе запитан как оценява стабилността в Либия година след атаката срещу американското представителство в Бенгази, когато бе убит посланикът на САЩ Кристофър Стивънс. Запитан дали си е струвало да се помага на либийците да се отърват от Кадафи, но след това страната да се превръща в развъдник на терористи и отново да заплашва сигурността на Европа, той каза:
Да, мисля, че си струваше. Но ми се ще да бяхме направили повече. Трябва да обръщаме внимание на нюансите в този случай. Само защото действията след края на конфликта бяха неадекватни, не означава, че идеята за Натовската интервенция беше лоша. Радвам се, че операцията се извърши по този начин, защото последното, от което имаше нужда Либия, е изпращането на сухопътни войски, както в Ирак и Афганистан. И все пак, ако след падането на режима, бяха изпратени малък брой войници на ООН или НАТО, които да помогнат за стабилизирането на ситуацията, би допринесло много за подобряване сигурността. Говоря за не повече от няколко хиляди миротворци, които щяха да гарантират положителното развитие на Либия. И ако днес трябва да извлечем поуки, то те са именно в планирането на действията след края на войната, така че след себе си да оставяме добри резултати за развитието на жителите.
Чивис коментира защо е трудно на различните либийски групи да постигнат мирно съжителство, а въоръжените групировки не признават властта на правителството:
Четири десетилетия режимът на Кадафи направи всичко възможно да поддържа разединението в либийското общество. Това бе основна тактика на неговото управление, защото не искаше за се появи друга значителна сила, която да оспори властта му. Затова насъскваше племената, семействата и регионите помежду им. Но има и друго - фактите говорят, че когато новото правителство не може да гарантира сигурността на населението, хората взимат нещата в свои ръце. Това автоматично поражда анархия. Не всички въоръжени групировки са толкова войнствени. Те просто не желаят да се разоръжат, докато не им бъде гарантирано, че и останалите ще го направят. Това би могло да стане с помощта на външен посредник, какъвто е международната общност. Предизвикателствата днес в Либия, почти 2 години по-късно, са много по-големи, отколкото бяха непосредствено след края на войната. Но някои от предприетите политики, особено обучението на либийските сили за сигурност, определено са стъпка в правилната посока. Особено се радвам, че не само Великобритания, Франция, Италия, но страни като България ще играят значителна роля в това отношение. Това показва ангажираността на НАТО. Също така дава сигнал във Вашингтон, че Алиансът продължава да има значение. Има хора тук, които се питат доколко НАТО има още смисъл за САЩ.
Експерътът е на мнение, че предложението либийски войници да се обучават в съвместните българо-американски бази у нас не крие рискове за хората
Ако имате предвид, дали е безопасно либийците да бъдат тренирани на европейска територия, мисля, че това е абсолютно безопасно за европейците. Ако питате какъв ще е ефектът върху самата Либия, наистина може да има положителни и отрицателни моменти. Няма как напълно да гарантираме, че либийските войници, които тренираме, ще спазват НАТО-вските стандарти за човешките права. Но положението в Либия е толкова зле, че правителството и парламентът са напълно неохранявани. Бил съм там многократно. Бивши бунтовници се разхождат с оръжие, влизайки и излизайки необезпокоявано. Те заплашват членовете на парламента. Някои от тях много се страхуват за живота си и не са способни да вземат каквито и да било политически решения, защото знаят, че отвън ги чакат въоръжени мъже, които могат да ги застрелят. Не може да се гради демокрация при такива условия. Правителството трябва да може да се защитава. Войниците, които НАТО ще тренира, ще осигурят минимална охрана на правителствените институции, за да могат те да си вършат работата.
Чивис отрече твърденията, че има сили на Запад, които имат интерес от това да има слабо и нестабилно правителство в Либия, заради петрола там:
Изобщо не го вярвам. Не виждам изгода от това да се поддържа страната нестабилна. Заради тази нестабилност почти цялото производство на петрол в Либия е блокирано. В резултат - петролните компании, които са инвестирали там, страдат и търпят загуби. Фактите сочат, че слабото либийско правителство е голям проблем от гледна точка на западните петролни интереси. Разбира се, че Западът иска правителство, което да е стабилно, което да сътрудничи за добива на петрол, но и в сферата на борбата с тероризма.
Тезата, че с предишните диктатори в Северна Африка светът е бил по-добре защитен, отколкото с нестабилността, която донесе арабската пролет и ислямистите в Тунис, Либия и Египет, експертът коментира така:
Това е опростенческо описание на една много по-сложна ситуация. Общата нестабилност в Северна Африка - от Тунис, Либия, Египет, Мали и дори Алжир, нараства и това е основание за притеснения. Групировки като „Ал Кайда на Ислямския Магреб“ стават все по силни. „Ансар ал Шария“, която е отговорна за атентата срещу нашето дипломатическо представителство в Бенгази преди година, също засилва позициите си. Това е проблем. Но, според мен, това е регионален проблем. Тези групировки само говорят за атаки срещу западни цели, но досега действат само в Северна Африка. Те са значително по-различни от Ал Кайда на Осама бен Ладен. Бен Ладен целеше основно да атакува големи цели на европейска и американска територия. Не, че тези групировки също не биха го направили, само че това не е техен приоритет. Колкото до това дали си бяхме по-добре с предишните управляващи, до голяма степен именно авторитарните правителства първи допринесоха за появата на тези терористични движения. Тези режими потискат собственото си население и спират икономическото развитие. Така създават идеалните условия, генериращи радикален ислям и подкрепа за групи като “Ал Кайда на Ислямския Магреб”. Самият Кадафи беше против тези групировки, но не разбра, че точно неговата социална политика доведе то техния възход. Положението в Сирия не е същото като в Либия. Там има религиозен конфликт и световната общност трябва да се притеснява не само за хората, които се бият срещу Асад, но и за онези, които се бият в негова защита. Трудното за САЩ и НАТО в случая е как да подкрепят само умерените представители на опозицията, за да имат шанс да победят Асад. В същото време не искаме да им дадем толкова много сила, че те да прегазят цялата шиитска и алауитска общност в Сирия. Затова се търси баланс и някаква форма на политическо решение.
Според Чивис, САЩ не биха се отказали от военни действия, ако Асад победи и си върне 100% от контрола на територията:
Войната е непредвидима и не знаем какво ще се случи. Но възможността САЩ да стигнат толкова далеч и изведнъж да изоставят опозицията, ми се струва малко вероятна. Според мен, американската администрация няма друга алтернатива, освен да се опита чрез последната дипломатическа инициатива, да накара Сирия да се откаже от химическите си оръжия. Но съвсем не е ясно дали руснаците и сирийците вземат на сериозно исканията на Вашингтон и неговото предупреждение за използване на сила. Досега Русия отказва да подкрепи резолюция на Съвета за сигурност за Сирия. Всичко това показва, че така наречената руска дипломатическа инициатива, е нищо повече от тактически ход, който цели да попречи на САЩ да нанесат военни удари, които според мен те трябва да извършат. Просто не можем да живеем в свят, в който хиляди хора са убивани безнаказано с химически оръжия. Какъв е този свят, в който държавни лидери могат да ги използват, когато си поискат, без никакви последици?
