Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
В българската народна митология съществува представата за Любовта между господарите на природата и простосмъртните, т.е. между избраника и отвъдния му покровител. В нея откриваме идеята за посвещението и общуването с невидимото. Изборът, изпитанията и прераждането на простосмъртния в света на господарите се изразява чрез брачното съжителство и опознаване на другите роднини от вечното отвъдно, което позволява на търсещия да придобие познание за тайните на изцелението, билките, времевите цикли и пътуването във времето и пространството между отделните светове. Нарушаването на определени забрани може да доведе до залюбването на девойка от змей. Най-честа причина за това е досегът, или преминаването на границата на човешкото пространство. Друга често срещана тема в народните песни и предания е любовта между самодива и простосмъртен, най-често овчар. Любените от самодивата ергени са бледи и болнави. Женитбата със самодивата е възможна, но никога дълготрайна. Обикновено овчарят спечелва самодивата на облог, надиграване или надпяване или пък я отвлича сам, като открадва дрехата или венеца й. След “срещата” със змея обикновено девойката се разболява от така наречената змейчава болест. “Жениш ме, мамо, годиш ме, ала ме, мамо, не питаш, че женя ли се или не ? Мене ме, мамо, змей люби, Змей люби, змей ще ме вземе”
Запазените народни песни отразяват, че любовта със змея не е желана, дори е твърде мъчителна и момата иска да се избави от нея при първа възможност. През ХІХ в. змейската любов се използва, за да се обозначат болни или луди хора, и връзката между мита (народната песен), обреда и модерното образование постепенно се разкъсва. Така представата за змейската любов като посвещение в тайните на вечното отвъдно остава дълбоко скрита в народното творчество.
