„Истории в минало време” – разкази за страха, за самотата, извън която изглежда няма съществуване. Тези разкази поставят като че ли най-трудния въпрос: от какво е съставен „АЗ”-ът? Спомени от далечна сетивност, детски преживявания и театър на половете – трайно се наслагва едно силно усещане за накърненост. Ценни неща от миналото ги няма, човек в тези разкази е разпилян в поредица от бълнувания и травми.” – това е критическият отзив на Борис Минков за книгата на младия автор Петър Денчев.
„Наскоро имахме повод да говорим за дебюта ми с „Жената от миналото” – пиеса на Роналд Шимелпфениг в Пазарджишкия театър. Сега дойде книгата. Винаги са ме питали как успявам да разделям времето си между това на писател и режисьор. Аз не разделям технологично тези процеси. Едното води до другото и обратно. Романа написах за един месец, редактирах го и след това го пренаписах. Не мога да отлагам, защото инвенциите се раждат от натрупването на работата. Човек има някаква идея, но нещата стават по-бавно. Пътят от идеята, от есенцията до оформянето е еднакъв. При писането си сам в процеса на реализация, а при театъра има и живи хора, с които трябва да се съобразяваш. В крайна сметка става така, че дали става дума за книга или за представление, мнението и реакцията се образуват вследствие на някакъв дискурс. Много често се създава изкуствен дискурс за говорене на нещо и това не е никак добре. Има някакво затруднение на комуникативността на публиката.
В „Истории в минало време” разказите са съвсем разнородни. Никой от персонажите на тези разкази не може да се осъществи в случките и постъпките си. Това е много театрално. И мен това много ме интересува. На пръв поглед разказите изглеждат като ежедневието, но в тях има доста повече събития, ако човек успее да ги открие. Това е много актуално. Ние сме свикнали да не мислим за тялото като част от нас. Установих, че когато става дума за конструирането на историята, аз винаги съпоставям реакцията на събитията и възприемането на случките през определена телесна функция. Може би това е моят тип сетивност. Има дистанция и на самите персонажи от случването им. Те са оттласнати от днешния ден. Такова писане в България почти няма. То е резултат на моята чувствителност и желанието ми да разказвам за хората. Разказите ми не са тезисни, не съдържат някаква морална парадигма и пр. Те са човешки разкази.”
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!
