В поредното издание на рубриката ни решихме да запознаeм нашите слушатели с Енчо Господинов, известния журналист от в. „Поглед”, легендарен военен кореспондент, за когото, предполагам, голяма част от нашите слушатели са запазили ярък спомен.
Сигурна съм, че всеки от колегите журналисти е имал такива професионални срещи, след които се е чувствал някак обновен, по-цялостен. Това изпитах и аз тези дни след срещата ми с Енчо Господинов - големия журналист от славния в. „Поглед”, негов кореспондент от най-горещите точки на света, отразявал 5 войни (във Виетнам, Афганистан, Никарагуа, войните в Близкия Изток), множество международни конфликти и важни дипломатически срещи като тези между Рейгън и Горбачов например. Тъй като в последните двадесетина години Енчо Господинов работи като дипломат в международни хуманитарни организации - в Международната федерация на Червения кръст в Женева, после дълги години като представител на Международния комитет на Червения кръст в ООН, аз бих искала да разкажа нещо повече, преди да чуете спомените му от времето, когато е бил военен кореспондент.
Вълнуващите разкази на Енчо Господинов за предизвикателството да бъдеш военен кореспондент са от времето преди той да започне да работи ежедневно със световни фигури като Бил Клинтън и Кофи Анан, Бан Ки-мун и Джефри Сакс, с бившия шеф на Световната банка Джеймс Уолфенсън и с много други - т.е. отпреди повече от 20 години. Затова се питах как точно да представя Енчо Господинов за нашите по-млади слушатели, тъй като, както вече споменах, в последните години той е работил извън България. Реших да го направя по начина, по който Джордж Рийд - колега на Енчо Господинов в Женева, преди това дългогодишен кореспондент на Би Би Си, по-късно британски депутат и шеф на Шотландския парламент - го представя през 2005 година преди негова лекция пред Шотландския парламент: „Това е Енчо Господинов, бивш журналист от славния български в. „Поглед” . Сега е само посланик в ООН в Ню Йорк.” Става дума за 2005 година.
И така, ние разговаряхме, седнали недалече от Факултета по журналистика и може би затова разговорът често прескачаше от спомените за мисиите като военен кореспондент, в двора на журналистическата етика и морал; от приятелството и конкуренцията между големи имена във световната журналистика като Ориана Фалачи и Томас Фрийдман, като Питър Арнет и Кристиан Аманпур от Си Ен Ен, до сложния избор, който се налага понякога да направи журналистът-военен кореспондент - между желанието да отразиш нещо интересно и потресаващо, което се случва в момента пред очите ти, и желанието да промениш събитията, да се намесиш в тях, да помогнеш на някого, който може да бъде спасен, вместо да отразяваш неговата гибел.
Така естествено разговорът ни стигна до Международния червен кръст и работата на международните хуманитарни организации, тъй като е известно, че работата на военните кореспонденти протича близо, дори успоредно до тяхната.
„Между другото при мен стана точно така сподели Енчо Господинов - и продължи да разказва - Аз бях млад кореспондент на в. „Поглед” и в търсене на интересна информация попаднах на Международния червен кръст по бойните полета на света. Това беше любов от пръв поглед! Аз пишех за тях, защото те правеха фантастични неща на бойното поле - никой друг като хората на Международния червен кръст тогава не вършеше този тих всекидневен героизъм, както го вършеха те. Тогава все още нямаше „Амнести интернешънъл”, „Хелзинки уоч”, „Репортери без граници”, „Лекари без граници” и т. н. Тогава съществуваше единствено Международният червен кръст - най-голямата и най-влиятелна (тя и до ден днешен е) международна хуманитарна организация. И аз, в търсене на интересна информация от фронтовата линия, естествено се доближих до тях, за да мога да получавам информация, която само те можеха да ми дадат. Те от своя страна искаха светът да разбере какво вършат, да разбере какво става. Изгодата беше взаимна. Моите репортажи във в. „Поглед” - това става през 79-а, 80-а, 81-ва, 82-ра година биваха отпечатвани в „Литературная газета”, „За рубежом”, „Огоньок”, полската преса, чехословашката преса, югославската преса тогава. Тогава в т. н. социалистическа преса много рядко, почти никога не можеше да се прочете нещо за дейността на Международния червен кръст. И тези хора от Женева бяха разбрали, че чрез моите репортажи във в. „Поглед” те могат да проникнат в медиите на бившия социалистически лагер. За тях беше интересно да направят този експеримент - да видят как репортажите на един българин, който пише за своя български вестник, след това биват препечатвани в десетки други вестници и радиостанции съобщават за тях.
Разбира се, аз съм много горд с това, че някои от моите репортажи тогава биваха цитирани и отпечатвани в бюлетините на Би Би Си. Агенция „Франс прес” публикува някои от моите телеграми от Афганистан. Тогава беше голяма рядкост да се цитира журналист от източноевропейска държава!”
