Есента в ефира на програма „Христо Ботев” ще настъпи в кино „Влайкова” на 8 септември на свечеряване с подчертано мрачноватия немски пост-рок/дуум/слъдж-метъл квартет Radare. Дълги, преливащи една в друга пиеси за две китари, бас с дисторшън, барабани, тромбон и смразяващи кръвта фонови вокали, предавани сякаш на живо от преизподнята... Близо едночасова готическа приказка, преминаваща съвсем ненатрапчиво през всички изброени (и за съжаление маргинализирани у нас поради ниското ниво на музикалната критика) субжанрове на пост-рока, пост-метъла и хардкора, че дори и на погребалната духова музика.
За родния си град Висбаден музикантите от Radare твърдят, че „по никакъв начин не обогатява музиката ни”, че в него реално прогресив сцена не съществува и че влиянията на средата са по-скоро негативни. Самите те избягват да се придържат към жанровите етикети, не толкова защото не са съгласни с неоспоримия факт, че творчеството им попада в този или в онзи жанр, колкото поради личната си нагласа да търсят нови и нови пътища отвъд категоризацията на нещо, което по принцип е невъзможно да бъде категоризирано – музиката, правена с въображение.
Неслучайно и интервюто ни с китариста на групата Матиас Файт, известен повече като Йобст, започва именно с коментар по този въпрос...
Въпросът е много резонен и ми се иска да ни го задаваха по-често, защото в рецензиите за албума или за концертите ни, например, съответният критик обикновено директно поставя своя „печат” за пост-рок, слъдж, дуум-метъл или каквото там е, просто за да обясни музиката ни на по-разбираем език на публиката. А границите обикновено съвсем не са толкова ясно очертани и музиката по принцип не е нещо, което може да се обясни толкова лесно с две думи.
Албумът, с който публиката ви познава, се нарича Infinite Regress. Какво е отношението ви към т.нар. „упадъчност” – в изкуството на XXI век и в света, в който живеем, като цяло?
Идеята за „безкрайния регрес” се разви като естествено следствие от текста на пиесата Asthenic Doubts Revolve (последната в албума – б.а.), дело на тогавашния ни китарист Ханс. Но ако трябва да сме честни, албумът съвсем не е концептуален. В създаването му участвахме всички от групата – и с текстове, и с музикални аранжименти, опитвайки различни неща, които бяха в главите ни по това време, експериментирайки в различни посоки, със съзнателен отказ от „задаването на въпроси”. Може би точно в това решение е и нашият коментар за действителността, в която живеем. Да си задаваш въпроси е прекрасно, но се съмнявам, че това е начинът, по който човек може да подобри битието си. Защото борбата със съмненията те води към една безкрайна спирала от въпроси – или дори към примка. И още: това може да доведе до един безкраен психологически регрес, в който човек неминуемо се вижда затънал един ден, разочарован и без никакви отговори в крайна сметка.
Къде е личната ви граница между спонтанната и рационалната страна на музиката?
Смятам, че човек трябва да има драматургична мисъл за това как би се развила дадена пиеса. От друга страна обаче в нашата музика много по-важна е атмосферата, която създава произведението и до която понякога достигаме съвсем спонтанно, в процеса на импровизацията. Много често се оказва, че вече имаме песен, без дори да имаме базова мелодия или ритъм наум.
Динамично музиката на Radare балансира много умело между агресията и меланхолията, между шума и тишината. Какво е собственото ви усещане за пулс?
Нещата опират до това, какви са намеренията ти относно дадения албум или песен. 15 минути тишина понякога могат да носят много повече агресия, отколкото 15 минути яростна шумотевица. Когато зад дадената пиеса стои силна идея или история за разказване, динамичните промени в изсвирването си идват автоматически. И шумът, и тишината са стилистически елементи и човек ги използва, когато са необходими. Това обяснение може би звучи прекалено рационално, имайки предвид и факта, че всички в Radare произлизаме от хардкора, който е доста по-импулсивна и непосредствена музика, ха-ха. Контрастите между тишината и шума са нещо, на което залагахме много в създаването на Infinite Regress, докато в новото ни ЕР-издание Hyrule, което тъкмо приключихме през август, тишината определено играе водеща роля. Усещането в тези пиеси е като за вулкан, който искате незабавно да изригне, защото вече не можете да понасяте напрежението... Следващият ни албум, от друга страна, може да е нещо съвсем на другия полюс. Това е и което най-много й харесваме на тази група – че всичко е възможно.
Между другото, ще кажете ли няколко думи за Hyrule, чиято постпродукция тъкмо завърши?
И на нас ни е интересно каква ще бъде реакцията на публиката – пак казвам, албумът е доста различен от предишния ни. Иначе това са две пиеси с обща продължителност 30 минути, издадени едновременно на плоча и на CD от немския лейбъл Shark Men Records. Ще имате възможност да ги чуете и на живо в София.
За финал: на какви места обичате да свирите, имайки предвид и думите ви за атмосферата в произведенията ви, която е водещ фактор?
Обичаме всякакъв тип места, които имат своя душа и своя история. През последните години сме имали много странни и причудливи концерти, но странното и причудливото в тях като че ли бяхме по-скоро ние, а не самите места. Докато на това турне май и местата не отстъпват – старо кино в България („Влайкова” – б.а.), синагога в Румъния... Дори затвор – с един от страничните си проекти свирихме дори в затвор миналия месец.
(Целият материал можете да прочетете в новия брой на сп. ЛИК)
През тази и следващата седмица очаквайте интервюта и с другите участници на Шестия международен „Аларма Пънк Джаз фест” – и пряко в ефира на програма „Христо Ботев”, и на сайта на БНР.
По публикацията работи: Цветан Цветанов
Последвайте ни и в
Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!