Иван Добчев: Все повече вярвам, че екстремните жестове са единственият ни шанс.
Ина Вълчанова: Този разговор е напълно измислен и е само повод да бъдат изложени някакви разсъждения?
Дали отговаря на някаква действителеност? Цветан Стоянов прекрасно познава модерната литература. Ние не можем да знаем какво е мислил Ботев, преди да го уцели коварният куршум. И тук има възможност да започнеш да употребяваш фантазията си, да си въобразяваш, да започнеш да допускаш. Точно тази прагова, екзистенциална ситуация, в която се намираш на прага на небитието, на прага на досегашното си битие и някак си, тя тества, тя по особен начин служи като някаква черта, като някаква равносметка на всичко, което досега си правил. Проектът, програмата, онова към което Цветан Стояновият Ботев се е устремил. Слагането на тая особена вертикала, да стои там винаги, да сложи този кръст, да пресече тия две парадигми. Това е голямото откритие на този текст – големият, така силно вълнуващ интелектуалците в България през 60-те години, въпрос за хоризонталното битие, за тази „котловинност”, която има нужда от някакъв вертикален ориентир. 60-те години са едно голямо време за българската литература, за българската интелектуална общност. Това е времето, когато Цветан Стоянов и Георги Марков са разговаряли много на тези теми. Известно е едно писмо, което Георги Марков пише като реплика към „Втората част на разговора”. Което е прочетено, мисля, по Дойче Веле на втори юни, един втори юни, някъде...
Това не го знаех.
Да, има... Даже аз мислех, това писмо да бъде нещо като постскриптум, като някакъв епилог на нашия спектакъл. Но не можахме да намерим оригиналния запис. На мен ми се искаше да прозвучи с гласа на Георги Марков.
Аз някак така ги виждам нещата, че този текст ни слага в три епохи. Едната е този спор Ботев – Каравелов. Другата е наистина 60-те. Той е много характерен за началото на 60-те. 64-а ли е написан?
63-а.
И там отново се появяват двама опоненти и това са Георги Марков и Цветан Стоянов. А сега е ХХI век и това е третото време, в което този текст живее. С какво той ни провокира в ХХI век?
Ами, мен лично ме провокира с това, че опитите, които са започнали в 60-е години от хора като Цветан Стоянов да ревизират баналното, христоматийно четене на историята, на народопсихологията, ние имаме възможност да продължим сега много по-радикално.
Да продължим този спор?
Да продължим този спор, да продължим този опит да кажем как стоят нещата наистина. Тъй като в момента, в който ние вече сме включени като признати, като приети, като една европейска нация, всички дефекти, всички остатъци от нещо друго, от някакво друго време, от някакво друго мислене, от някакви наслагвания, които в досегашния социално-политически контекст винаги са били изтъквани като качества, а те са недостатъци и ние трябва да кажем ясно, че те са недостатъци, че това са неща, които трябва да се преодоляват, които трябва да бъдат просто по някакъв начин лекувани. Ако приемем тезата на Каравелов от този текст, чрез просветителство, с някаква просветителска лъжичка, постепенно, бавно, този народ да бъде изведен от манталитета, заварения манталитет, изградения през някакви хилядолетия, благодарение на липсата или пристрастието към някакви неща, към някакви догми, към някакви авторитети. Или да приемем Ботевския взривоподобен ход. Да взривяваме, да взривяваме пластовете, да взривяваме тази „котловинност”.
„Котловинност” е много характерна дума от 60-те.
Това понятие се е родило през 60-те.
Обаче се оказва, че проблематиката е една и съща – по времето на Ботев, в началото на 60-те и сега. Тоест, Ботев постигнал ли е нещо, като е издигнал тази вертикала?
Този спор продължава между Цветан Стоянов и Георги Марков. Георги Марков, така да се каже, е съгласен с Каравелов.
Докато Цветан Стоянов – очевидно с Ботев.
Да, Цветан Стоянов се надява или вярва или му се иска да вярва, че жестът на Ботев, може да бъде схванат с цялата му потресност и някак си нацията да започне да се лекува чрез него. Според Георги Марков – нищо подобно. Те продължават да ходят, всички ходят, всяка нова власт, всички нови фарисеи се качват на Вола, всички слагат цветя, всички го признават за свой. Не случайно имаше и такъв дълъг спор, чий е Ботев. Значи, Ботев си е на комунистите, Ботев след това ще бъде на сините, Ботев ще бъде и на атакистите и Ботев ще бъде на незнам си кой. Неговият жест, според Георги Марков...
Не води до нищо? Не постига намерението...
Да.
Ако човек реши да поставя този текст, той, струва ми се, трябва да избере страна. Аз слушах постановката и това, че нещата звучат баладично, а не полемично,според мен означава, че е избрана страната на Ботев и Цветан Стоянов.
Естествено, аз се мъча да постигна онова, което Цветан Стоянов е искал, което е излял – убеждението си, допускането си, този опит да се ревизира, христоматийното четене, баналното политическо четене на жеста на Ботев. На този екстремен, невероятен жест. Като знаеш, че възстанието е потушено, че възстанието е загубено, въпреки това да тръгнеш с 200 души да правиш нещо. Или трябва да си голям глупак, което е невъзможно или ти разчиташ на нещо, което е отвъд това. Отвъд тия така елементарни дадености.
„Свобода или смърт”. Черепът и костите на тази снимка вероятно символизират алтернативата, а също и направения избор.
Баналното, христоматийно четене казва: може би те не са разбрали, не са знаели, че въстанието е потушено. Но хората в Браила и в БРЦК са знаели прекрасно за какво става дума. За да се предприеме такъв ход трябва да има някакъв особен замисъл, трябва да има някакво особено мислене, някаква особена стратегия. Това иска да ни каже Цветан Стоянов. Да започнем да четем подвига на Ботев, както ние го наричаме, в същинското му значение, а не да го банализираме. Да направим едно ново четене, едно радикално друго четене, което скъсва с митологемата и се опитва да схване този жест в същинското му значение на откровение, на някакво особено слагане пред нас на някакъв друг модел, спрямо който започваме да преосмисляме състоянието си, състоянието на нацията, духовното състояние, манталитета си, мисленето си за ценностите. Това е патосът на текста и това е патосът на спектакъла.
Има ли му нещо на българския народ? От този текст излиза, че той е много особен, много негативен, появява се там и темата за богомилството, също любима на 60-те...Наистина ли българският народ е нещо по-различен, по-особен от другите народи или това е инерцията на масата, която съществува навсякъде и конфликтът с интелигента, който иска да й наложи своята идея дори насилствено? Защото, ако ти искаш да принудиш хората да правят това, което не искат да правят, трябва да приложиш някакво насилие, дори и чрез саможертва, може би.
Ами, да, има му нещо. Има някакви натрупвания. Значи, една нация не се прави току така. Просто не можеш да седнеш и да кажеш, ами ето, тука има, да речем, македонска нация. Няма такава нация. От всичко, което се случва там се вижда, че това е една измислица, която непрекъснато се пропуква тук или там. Или косовска нация да има...
Трябва да има Ботев, може би?
Трябва да има национална приказка, както казваше Михаил Неделчев. Да кажем, сърбите много ги мъчи това, че нямат национална приказка. Ние имаме национална приказка, ние имаме снопа с пръчки на хан Кубрат, имаме Аспарух... Това е национална приказка.
И Ботев е вътре.
Ботев е също в тази национална приказка. И Ботев и Каравелов са някави хора, които са се опитали да провидят дефекта, големите дефекти. Не си крият главата в пясъка за дефектите на българина. Не така просто да обичат отечеството и толкова, а да видят дефектите на хората, които съставляват тази нация.
Тези неща не са ли се променили по някакъв начин?
Ами, големият проблем сеге е, че целият свят потъва в една такава кока-кола котловинност.
Глобална котловинност.
Глобалистка котловинност, която изравнява всички и придава на всички едно значение на стока-пари-стока. И оттам насетне всеки опит да се вдига вертикалата в тази котловинност, в тази хоризонталност на живеенето, е много важен. В тоя смисъл такива жестове като този на Ботев са валидни и днес.
Възможни ли са днес?
Възможни са, много хора ги правят. Не казвам, че тези, които влизат в самолетите и...Но и те са нещо, те също са част ... от тази битка. Хората, които влизат в самолетите и ги взривяват в небостъргачите са по някакъв начин сродни на ботевия импулс, на ботевата стратегия.
И може би, да се постави този текст сега е някакъв жест от този порядък?
Ами, да. В някакъв смисъл такива текстове са ни страшно необходими и слава богу, че ги имаме. Можехме да имаме само такива, дето описват движението на четата като в партизански филм. Имаме прекалено много такава литература – описателна. Даже в текста се иронизира и Захари Стоянов. Това, че от него няма особена полза. Полза има от ей такива жестове, от ей такива текстове, които напомнят за някакви други начини на мислене. Мислене, което застава срещу тълпата, застава срещу стадото, срещу робския манталитет. Срещу котловинното мислене. И слава богу, ето, имаме такъв текст и имаме и радио, което да го излъчи.
