В началото на лятото, когато дни наред вали като из ведро, в Созопол, където още от детството си е прекарвал летата си, пристига един мъж. Той носи десет бутилки водка, за да се удави в нея. В онзи Созопол не виждаме сегашните гъсто застроени хотели, пъстри сергии и туристически тълпи. Камерата е заснела невероятно красиво море – спокойно и бурно, подводните дълбини, чисти плажове. Както и стара дървена къща, която пази мъчителни спомени и вини. Може ли това място да лекува раните от миналото, да даде надежда и смисъл на настоящето? Филмът „Потъването на Созопол”, заснет по едноименния роман на Ина Вълчанова, дава отговорите. Режисьор на лентата е Костадин Бонев, носител на много български и международни награди за своите документални и игрални филми. „Потъването на Созопол” неотдавна взе отличията за най-добър сценарий и за женска роля на актрисата Снежина Петрова от фестивала „Златна роза” за българско игрално кино. Именно с него бе даден старт на есенния фестивал „Киномания”. Ето какво каза в интервю за Радио България Костадин Бонев:
Какви според Вас са силните страни на сценария, лесно ли беше да „опитомите” с Ина Вълчанова за екрана историята от романа?
Много рядко ми се случва да харесам роман и да кажа: ето, това искам сега да го направя на кино. В случая беше точно така. На първо четене романът изглежда страшно кинематографичен и мога да си призная, че отначало дори не си давах сметка какво ме чака. Но се хванахме с Ина и след три-четири години работа стигнахме до финалния вариант.
Според Вас минало, настояще и сън съществуват едновременно във филма, каква е причината за това?
Целият ни живот е изтъкан от преплитане на минало и настояще. Те съществуват паралелно и реално, заедно. Ние сме непрекъснато в контакт с нашите близки, които вече не са между живите, и до които се допитваме непрекъснато в мислите си. Ние сме винаги с нашите спомени, смятайки, че някои неща са се случили едва ли не вчера, въпреки че са минали 20, 30 или повече години. В този смисъл понякога човек изпада в състояние, в което представата му за миналото е по-реална от това, което го заобикаля.
Казвате, че всеки има своя Созопол, че градът, такъв, какъвто го познаваме и обичаме от миналото, потъва. Какъв е вашият Созопол?
Искрено се надявам това да бъде един хубав Созопол, защото пазя много хубави и топли чувства към този град, който обиквам и във филма. Надявам се, че това е Созопол, който и зрителите ще обикнат, въпреки че може би ще им се види по-различен от града, който те лично познават.
Музиката в лентата е на композитора Николай Иванов – създател на първата българска етно-амбиент група „ОМ“. Костадин Бонев работи с него от години и изключително цени работата му. А музиката е много важен компонент в този филм, тъй като той разчита на интуитивните послания. Тя, както и изображението, създадено от камерата на Константин Занков, допринасят много за атмосферата в „Потъването на Созопол”. Много би ми се искало филмът да намери своята публика – в България и извън страната. Вече работим усилено за промотирането му на различни фестивали – обобщава Костадин Бонев.
