Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Миналата седмица ви говорих за един още несъстоял се – и надявам се да остане такъв, вътрешнополитически избор между Сингапур и Будапеща. Имах предвид хипотетичното изкушение на управляващите да поведат икономическа политика тип "Орбан", противоречаща на философията на свободния пазар. Днес ще кажа няколко думи за друг външнополитически избор, който очевидно не сме направили достатъчно категорично, след като тази и следващите седмици настойчиво ни карат да го препотвърждаваме. Става дума за цивилизационния, проевропейски, евроатлантически избор на България. Още по-просто – става дума за избора между Вашингтон и Москва.
България е член на НАТО от 2004-та г. и на Европейския съюз от 2007-а г., но вече единадесета година демонстрира фрапираща ценностна и институционална нерешителност, когато се наложи да взима решения. Все още основна цел на българската цивилна и военна дипломация е да калкулира разстоянието между различните групи държави в даден конфликт и тихомълком да се разположи някъде в средата. Така беше при признаването на Косово, при конфликта Грузия – Русия, завършил с фактическата анексия на Абхазия и Южна Осетия, при руската инвазия в Украйна, при мълчаливия ни отказ да разположим американски танкове в България като част от натовската операция "Атлантическа решителност".
По-просто казано: България пасува винаги, когато трябва да се заеме позиция, противоположна на тази на Москва. Така се очертава да бъде и при предстоящата офанзива срещу ислямския тероризъм, която светът обмисля след парижките атентати от 7-и януари тази година. Ако не за друго, то защото може да се окаже, че убийците имат нещо общо с Кремъл – поне според "народния губернатор на Новорусия" Павел Губарев.
Така или иначе пасивната, лишена от въображение и смелост, външна политика отдавна е втора природа на българската дипломация. Само че партньорите на България в НАТО и ЕС вече очакват да демонстрираме зрелост, да носим "добавена стойност". Касапницата в "Шарли ебдо" ни дава уникален шанс, пазейки националната си сигурност, да допринесем и за сигурността на света. Можем да го направим, като променим антитерористичното си законодателство, за да спре свободното преминаване на джихадисти на път за Близкия изток. В момента българските закони не санкционират обучението, помагачеството и финансирането на тероризъм. Още по-ефикасно ще бъде да разбием българската част от трафика на оръжия и наркотици, който снабдява групи, свързани с "Ал Кайда", в Африка и Близкия изток. Комунистите наричаха това "скрита транзитна търговия" и я бяха регламентирали със строго секретното Решение № 148 на Бюрото на Министерския съвет от 31-ви юли 1978-а година. Тогава, а явно и сега, минаващите през България "конвертируеми стоки", са предназначени за унищожението на "гнилия Запад". И след като у нас нямаше обвинени и осъдени, дори в международна афера като тази с Брендо, западните ни съюзници имат пълно основание да смятат, че контрабандата на оръжие и наркотици все още е държавна политика. Френският "Нувел обсерватьор" писа по темата през ноември 2013-а г. Според вестника египтянинът Айман ал Зауахири, номер две на "Ал Кайда" и неин водач след смъртта на Бин Ладен, между 1995-а и 1996-а година е пребивавал необезпокояван около Велинград. Дали е бил само той?
За да добавим стойност към борбата – а може би след 7-и януари трябва да казваме "войната" – с ислямския тероризъм, ще са нужни и сериозни смени по "професионалните" върхове на армията, вътрешното министерство и специалните служби. Западните ни партньори от НАТО и САЩ очевидно настояват за това, след като тази седмица в България бяха британският външен министър Филип Хамънд и американският държавен секретар Джон Кери, а до края на месеца се очаква генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг. Чистката в сферата на сигурността означава да се засегнат мощни частни интереси, свързани преди всичко с Русия. Волен Сидеров може да нарича това "национално предателство", според мен са съюзнически ангажименти. Продължаващото им пренебрегване е недопустимо, а и се съмнявам, че ще ни позволят това във време като днешното.
А какво е днешното време? Струва ми се – на връщане към Пакс Американа: силна ръководна роля на САЩ, твърда подкрепа на съюзниците от НАТО, и стратегическа концепция, която да разграничава реалните заплахи за цивилизования свят от регионалните конфликти. Жалко, че трябваше да мине четвърт век, за да стане ясно, че световният ред не може да се гарантира с общите действия на международни организации, които отделят твърде много време за написването на високопарни декларации, без да обръщат капка внимание на начините, по които тези декларации могат да бъдат осъществявани.
