Книгата „Гръцко кафе” ме запозна с авторката си - Катерина Хапсали. И с балканската церемония на кафето. И с полуострова, на който съм родена - само шепа хора с много граници - а начинът, по който сме свикнали да преглъщаме истината, е различен... Както си пием и кафето - шекерлия, средно подсладено или с вечно горчива гримаса на лицето преди още да сме отпили и глътка от него. Вкусът се променя в зависимост от коя страна на границата сме се оказали. И така - няколко века, докато една любов или война не напомнят, че границата се е превърнала в огледало. А на дъното на нашето кафе, в тази гъста балканска утайка, ако опиташ да предскажеш бъдеще – насреща ти изскача минало.
Книгата „Гръцко кафе” запозна почти веднага след премиерата и авторката си с родната литературна и извън литературна конкуренция. Разпознаха я веднага! И свои, и чужди... И има защо да се радваме. Има защо да се тревожат. Аз за себе си открих минимум 270 високохудожествени и житейски причини, заради които си струва да поздравя Катерина Хапсали за дарбата й на разказвач. Колкото са и страниците на този заблуждаващо дебютен роман. Казвам „заблуждаващо”, тъй като „Гръцко кафе” статистически е дебют, но лекотата, с която се чете и лекотата, с която изглежда написан, оставят усещането, че го предшестват поне няколко романа, написани „наум”. Само Катерина Хапсали си знае рецептата, но все пак остава някакъв незабравим и обещаващ послевкус след това „Гръцко кафе”.
