В края на годината, която ще запомним с вълненията около приемането на новия Закон за предучилищното и училищното образование и първите три стандарта, свързани с прилагането му, можем ли да кажем, че започна промяната в средното образование, която очакваме от доста години. Беше ли Министерството на образованието и науката достатъчно последователно в намеренията си, как реагираха самите учители и коя е посоката, в която трябва да се направят по-решителни стъпки, за да имаме образование, съобразено с потребностите на съвременните млади поколения.
„По-добре е, че има закон, в който сега някои неща могат да се променят в ход, отколкото да бяхме продължили да седим в това малко неясно положение със стария закон и постоянните кръпки в него. Със сигурност трябва да се изискват много неща от министерството. Макар че законът не беше дело и функция на този екип, той намери сега логическия си завършек. МОН е натоварено с изключително отговорната задача да създаде работещи стандарти… За да се случи решителна промяна, заложена в момента, макар и по един плах начин, в този закон, а именно идеята за училищната автономия, би трябвало училището и Министерството да се излекуват от своя Едипов комплекс. Това е тази прекомерна любов на министерския служител, която рискува да задуши всякакви плахи опити и наченки на промяна. Чиновниците и експертите трябва да се откажат да захранват постоянно учителите със своето разбиране за образование, защото рискуват да „униформират“ образованието. След като е заложило идеята за училищна автономия, Министерството би трябвало да повярва повече на учителите.“
