Това предаване „Премълчаната история“, чието подзаглавие е „Историята като литература, литературата като история“ е посветено на забравената и премълчана личност на Стилиян Чилингиров. Поводът е появата на изключително ценен и интересен двутомник, подготвен от Румяна Пенчева, в който са събрани голяма част от архива на „Потуленият летописец на българската културна история“.
Едва ли има друг български културен деятел, който като Стилиян Чилингиров толкова автентично, подробно и с удивително чувство за историчност да е документирал своите впечатления за съвременници и събитията, на които е бил свидетел. Съхранени са десетки тетрадки от по няколко стотин страници с негови дневници, онасловени „Моите делници“, и почти още толкова страници с мемоари на писателя. Липсват излишни битови подробности – Чилингиров не ни е предоставил възможността да разберем в житейски план какви събития са сполетявали него и семейството му. Но пък ни е дал широка панорама на случващото се в обществения и културния живот и то не само в столицата.
Интригуващи са наблюденията му върху литературни приятелства, обществени и писателски кавги, успехи и провали на книги и автори, вълнувал се е от измеренията на конкретни личности. Чилингиров не спестява оценките си за случващото се. И най-важното – стреми се към обективна характеристика на събитията, поставя ги в контекста на цялостния интелектуален живот, не разкрасява или омаловажава фактите. Тези качества превръщат спомените и дневниците му в документи, които могат да бъдат надежден източник на сведения за културната ни история през първите четири десетилетия на ХХ век, която все още е само частично документирана.
Дневниците на Чилингиров не са публикувани досега. Някои от тях са преписани на пишеща машина от неговия син Добромир, но по-голямата част са в ръкопис. Почеркът на Чилингиров още от ранните му години е твърде нечетлив, а след четирите инсулта, които преживява през 50-те години, става още по-труден за разчитане.
Роден в Шумен през 1881 година, Стилиян Хаджидобрев Чилингиров завършва Педагогическото училище в родния си град, но помага и в обущарската работилница на баща си, работи в местната тютюнева фабрика, труди се като продавач в деликатесен магазин, също и в кланица. През 1900 г. се записва да учи педагогия с философия и литературна история в Софийския университет. Заради добрите резултати, които показва по време на следването, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов го изпраща на специализация в Германия. След като се завръща в България, учителства, но започва да се проявява и на политическата сцена – става секретар на Прогресивно-либералната партия и главен редактор на нейния печатен орган вестник „България“. През 1911 г. е избран за народен представител на Преславска околия в ХV ОНС. От 1913 г. до 1922 г. последователно заема длъжностите главен библиотекар, поддиректор и директор на Народната библиотека. За кратко е директор на Етнографския музей. След честването на неговата петдесетгодишнина и тридесет и пет години литературна дейност през 1932 г. Чилингиров е уволнен от служба и в знак на протест връща всичките си ордени и отличия. Той е и един от учредителите на Съюза на българските писатели през 1913 г., а от 1941 до 1944 г. е негов председател. Не по-малка е заслугата му в читалищното дело – по същото време е председател на Върховния читалищен съюз. Фундаментален негов труд, който не е преиздаван, е „Българските читалища преди Освобождението. Принос към историята на българското Възраждане“, излязъл през 1931 г. с обем от 683 страници.
Пише разкази, романи, очерци, пътеписи, драми, поезия – за деца и възрастни, мемоари, трудове в сферата на изкуството, политиката, библиографията, педагогиката и още, и още... Автор е на близо 100 заглавия, публикувани като самостоятелни издания, над 1500 статии в сборници и периодичния печат, изнася над 800 сказки, прави енциклопедична картотека с над 200 000 фиша...
Първият „Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване, съгласно ХІІ постановление на Министерския съвет от 6 октомврий 1944 год.“ включва два труда на Чилингиров – „Поморавия по сръбски свидетелства“ (2 изд., Скопие, 1942) и „През Македония“ (1942). Въз основа на Заповед № 48 на Министерския съвет от 15 февруари 1952 г. други две негови книги са обявени извън закона – „Какво е дал българинът на другите народи“ (1941) и „Сърбите и ние“ (1930) – те влизат в „І списък на фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна литература“, като в заповедта се уточнява, че подлежат на изземване книгите, издадени през периодите 1923-1944 и 1944-1951. Настъпват тежки времена за вече не толкова младия писател. Издателствата не публикуват новите ръкописи на заклеймения писател.
Още на 30 септември 1944 г. е свикано събрание на Съюза на българските писатели, на което дневният ред се състои от две точки – отчетен доклад за състоянието на съюза и избор на ново настоятелство. С други думи казано – председателят Стилиян Чилингиров трябва да бъде сменен с друга, приемлива за новата общественополитеческа действителност, личност. И тъй като по това време земеделци, социалдемократи и комунисти живеят в относителен сговор, с пълно мнозинство е избран поетът и журналист Трифон Кунев, земеделец по политически убеждения. Чилингиров не присъства на събранието по здравословни причини, но изпраща посланието, че „държи на единността на Съюза и на неговата значимост“. Читалищният съюз също се дистанцира от активния си деятел и председател – почитаният и авторитетен гражданин и писател Чилингиров е белязан с клеймото на реакционер и шовинист. Негови книги попадат в забранителните списъци, библиотеките прочистват от рафтовете си дори литературните му текстове... Отхвърлянето му от обществения и литературния живот е категорично. Чилингиров няма трибуна, от която да се защити, затова решава, че реабилитацията му трябва да стане от най-високо място.
Ако желаете да оставите коментар, посетете страницата на предаването във Фейсбук
