Културата е онова, което остава, когато всичко друго е забравено. Думите са изречени преди повече от половин век от един голям френски историк и държавник – Едуард Ерио, който в свои произведения е отбелязвал и другото: че демократизмът на цивилизацията не бива да омаловажава и обезценява аристократизма на културата.
Неведнъж в историята тази максима, обаче е била забравяна или поне подлагана на изпитание по повод на паметниците на самата култура като част от историческата памет. От няколко години особено бурно това се случва и в нашето публично пространство. Поводът са безвъзмездно осигуряваните по Оперативна програма „Регионално развитие“ на Европейския съюз финансови средства за опазване и възстановяване на нашите древни старини – крепости, църкви, манастири. На единия полюс на спора в неговия иронизиран краен вариант остава крилатият призив „Да ги възстановим до зъбер и керемида, за да ги превърнем в привлекателни туристически атракции!“; на другия: отрезвяващото „Да опазим възможно най-цялостно оригинала, без да се заиграваме току така с историята, за да не ги унищожим въобще!“
Ще оцелее ли автентиката като духовно послание при ентусиазираното „подобряване на миналото“ по почина „да усвоим в кратки срокове тези пари“? Кога става дума за научна реставрация и консервация, а кога – за романтични идеализации, бутафорни фалшификати, хипотетични безпринципни имитации? Ще помага или по-скоро ще допуска „комплексарско“ фалшифициране на историята в нейните „клонинги“, отдалечаващи се кичовски от оригинала, новият закон за културното ни наследство по логиката „пари – стени – пари прим“?
Отговорите търсим заедно с доц. Стефан Белишки, вицепрезидент на Европейската конфедерация на реставраторите, доц. Миглена Прашкова, ръководител на катедра „Църковни изкуства“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и историка проф. Божидар Димитров.
