Тази събота в рубриката ни „Третото ухо” ви предлагаме „Господи, помилуй” от Михаил Величков.
Участват артистите: Наум Шопов, Васил Михайлов, Невена Симеонова, Дияна Челебиева.
Режисьор: Мария Нанчева.
Михаил Величков (1917-1993) е български писател и драматург. Автор е на повече от 40 пиеси, някои от които са преведени на много европейски езици. Михаил Величков започва литературната си дейност още като ученик в Първа мъжка гимназия в София, когато е част от колектива на сп. „Ученически подем”. В него се събират някои от основателите на новата българска литература: Александър Геров, Александър Вутимски, Валери Петров, Емил Манов, Богомил Райнов, Невена Стефанова.
Преди 1944 година Михаил Величков учи театрознание във Виена и Берлин. Носител е на редица международни награди.
Сам се определяше като „тъжен оптимист”. Беше един от най-ерудираните ни писатели. Беше убеден, че „нравоучителните пиеси са само за деца. „Предаваше „занаята” на младите си колеги. Беше скроен широко, беше толерантен в художествените си пристрастия. Изглеждаше деликатен и мек човек, благородно сдържан и някак затворен в себе си, но през годините показа изненадващо ни мъжество да отстоява антидогматизма си, страстното си желание да изследва човешките взаимоотношения непреднамерено, безпощадно, с горчивина, но и със съчувствие. Беше изключително взискателен към себе си. Хладнокръвието, с което извършваше своите драматургични дисекции, с годините ставаше все по-професионално, уверено, безкомпромисно. През паметната 1989 година в библиотека „Мост” излезе пиесата му „Господи, помилуй”, в която по миховеличковски спокойно се казва истината за дома, който обитаваме, за дома, който не е „дом на щастие и сигурност", а „дом, обезпокояван от зли духов”.
Автор е на много пиеси, които имаха различна сценична съдба. Някои като „Бягството” се играха много години у нас и в чужбина и сигурно ще бъдат поставяни и занапред. Други ще останат във времето си, което честно анализираха. На трети им предстои да бъдат играни, защото художествените им прозрения и майсторство са нужни на българския театър.
Из „Портрет от спомени за Михаил Величков”, вестник „Култура”.
