Земята може да побере само телата, душите не може, та затуй той тъй хубаво го е измислил и е сторил небето.
Може ли някой по-хубаво да го измисли?
Накъде ли продължава това небе?
Ми след тия звезди, какво ли има нататък? Сигур пак звезди. Ама де им е краят, боже? Имат ли край, както човекът си има?
Че отвъд това небе е другото, и третото, и седмото, ами след него? Там ли седи бог, или има още нещо…
Кажи ми, боже, кажете ми бе, умрели?
Тъй ли ще ме оставите тука да си умра от любопитство?
Нищо по-лошо няма от човешкото любопитство, тъй ме мъчи, тъй, че ми иде да се пукна!
На снимките: Екатерина Томова, Златина Тодева и Юлия Огнянова (отляво надясно).
За прекрасните неща човек импулсивно започва да пише нарочно сухо. Нарочно отстранено. Някак импулсивно му се приисква да не нагази в истинската интелектуална наслада, да не анализира възхищението си, а да остави всичко това да се случи, буквално да се излее върху тези, които ще се срещнат с произведението след това.
Още три факта за историята на този текст. Димитър Гочев го поставя в Дюселдорф през сезона 1994-95 г. с немски актьорски състав. Всъщност Димитър Гочев и Златина Тодева се срещат в друг спектакъл, в спектакъла „Буре с барут“, поставен в Грац, Австрия. По различни поводи и двамата споделят почти едно и също: Провокацията е най-важното. Според Димитър Гочев провокацията е най-силното оръжие. Заради провокацията Златина избира или отказва роли. Успява да ги преброи докато станат 200. След това се отказва от броенето.
Нашата постановка е от 2001 година и е направена от звуковия дизайнер Силвия Гочева и звукорежисьорите Мая Стоянова, Ани Маринова и Никола Великов.
За изпълнението си на „Забравени от небето“, спектакъл на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“, Златина Тодева получава „Аскеер“ през 1995 година.
И така, като сух посредник аз просто ще кажа, че благодаря на тези три жени, три авторки, че позволиха този запис да стане факт, че дойдоха във Второ студио, за да ни дадат шанса да регистрираме и леко да адаптираме това, което бяха изработили вече за сцена, което беше видяло бял свят на много сцени из Европа в края на миналия век и изглеждаше, откъдето и да го погледнеш, скъпоценно.
