След няколко часа ще се простим с Ирен Филева. Знам, че никой не иска да изпраща в този дълъг път към другия свят колега и приятел, особено когато връзките му с него са отбелязвани на календара с години. Моят календар с Ирен е такъв и в него са подчертани с червено множество дати на радост, на празници, дати на тъга и дати на гняв и недоволство. Ирен не обичаше да говори за лични неща, но днес няма как да не споделя, че с нея и с нашите колеги от „Утрото“ на програма „Христо Ботев“ израствахме заедно, работихме заедно и се подкрепяхме, когато някого от нас уволняваха, като нея и още 11 колеги от програмата ни, когато стачкувахме през 2001-ва срещу назначението на Иван Бориславов или ни сваляха от ефир по времето на един друг генерален директор – Валерий Тодоров. Бяхме екип, както сега се казва и макар всяка от нас да имаше своя различен профил в работата си, знаехме, че в тежък момент можем да се доверим една на друга. И не грешахме. Ирен беше непреклонна, когато ставаше дума за свобода – за свобода на духа, на словото, на избора и на фантазията. И макар, сигурно, душата й, ако ме чува в този момент да се разсърди, ще издам една нейна тайна. Ирен беше влюбена в Австралия и все мечтаеше, в краткото време, когато не се бореше, тъй както тя го разбираше, с неправдите, да заживее там.
