Посрещаме новата седмица с тежкото чувство, че нещо става с децата ни. С тежкото чувство, че някъде по пътя сме загубили връзката си с тях, че не сме положили повече усилие, за да ги възпитаме, за да им даваме добри примери, за да ги обичаме, за да ги изслушваме. Няма как да си позволя да очерням момченцето ритнало в корема съученичката си вследствие на което, най- вероятно, тя почина. Ще чакаме медицинската експертиза, но и да я дочакаме нашето възмущение към момчето ще бъде напълно излишно. На него тепърва ще му предстои да живее с мисълта за това, което е направил и няма да му е лесно.
Никак. Ако около този случай трябва да сме гневни, то е по други причини. На първо място заради това, че от години в българските училища няма училищни лекари. Има лекарски кабинети, има медицински сестри, които работят там на не пълен щат и толкова. Трябваше ли да се случи тази трагична история в 52 столично училище, за да събере днес министърът на образованието ръководството на Националното сдружение на общините в България, за да се търсят решения за подобряване на видеонаблюденията в училищата , както и осигуряването на ефективна медицинска помощ на територията на учебните заведения? Не трябваше.
