Писмо на М. Мутафчиев, журналист до председателя на еврейската общност в Кюстендил за освобождението на кюстендилските евреи през 1943 година.
Снимка: Държавна агенция „Архиви“
Не е новина, че днес е девети март, но пък искам да говоря точно за тази дата и именно сега. Провокирана съм отдавна – дойде ми много когато научих, че гражданите на Широка Лъка преди време се вдигнаха на протест срещу две момчета, афганистанчета, настанени в Дома за деца в градчето. Сигурно протестът им е бил в центъра на този приказен родопски град, където се извисява паметника на родения в Широка Лъка митрополит Стефан, който посмъртно получи званието Праведник на народите от израелската държава. Дойде ми много като гледах как в град Елин Пелин българите се вдигнаха на бунт срещу заселването на сирийско семейство, избягало от войната в града им. Дойде ми много да гледам как в Белене нечленоразделно се бориха срещу сирийско семейство, приютено от католическия свещеник Паоло Кортези в църквата, която сигурно беленци смирено иначе посещават. И тъй като наистина ми дойде много и не мога да разбера какво става в България и с българския народ днес и сега ще използвам датата 9 март и ще се върна 74 години назад, за да я отбележа. А бекграундЪт е следния. Цитирам доц. д-р Албена Танева от СУ и се подписвам под думите й: „България се включва във войната на страната на Оста като съюзник на Германия през м. март 1941 г. Но няколко месеца преди това, през декември 1940 г., тогавашното Народно събрание приема антиеврейски закон. Това е т.нар Закон за защита на нацията. Той плътно следва модела на германските закони, изолиращи всички граждани от еврейски произход. Българският закон лишава евреите от много техни конституционни права. Разликата с немското антисемитско законодателство е липсата на расистки текстове. Независимо от това, сякаш и в България е щял да се повтори нацисткият сценарий, ако българското общество беше останало равнодушно към този акт.
