Внушителната старинна сграда на Щатсопер - Берлин от няколко години е в ремонт, който едва ли ще приключи скоро, така че трупата играе спектаклите си в театър „Шилер“, в близост до друго легендарно за меломаните място - Дойче опер – Берлин.
Не бих наредила „Шилер“ сред най-красивите театри, макар че е удобен, светъл и фоайетата му предоставят комфорт на публиката. Обикновено почитателите на оперното изкуство идват поне половин час преди началото на спектакъла и на чаша шампанско с петифури общуват, настройвайки се за музикалното събитие, което им предстои да преживеят. Веднага след влизането им в театъра ги очаква макет на оперната дива Анна Нетребко, до който биха могли да се снимат или пък да си купят сувенир или компактдиск от щандовете в двата края на сцената извън салона. С голяма радост забелязах, че сред малобройните албуми, изложени на витрините и на двата щанда, беше дебютният компактдиск на нашата Соня Йончева „Париж, моя любов“! Той стоеше на централно място в компанията на продукциите на Анжела Георгиу, Анна Нетребко и Роландо Виясон.
Спектакълът на „Дон Карлос“ от Верди беше в неделния следобед. Имах късмета да го гледам от третия ред в партера, така че сравнително отблизо можех да наблюдавам артистите. Залата беше пълна.
Премиерата на тази постановка на „Дон Карлос“ в Щатсопер – Берлин е била през 2004 г. През няколко години тя бива възстановявана, като последната такава серия е била през 2014 г. Режисьор е Филип Химелман, сценограф - Йоханес Лейякер. Костюмите са на Клаус Брунс. Диригент е Масимо Занети, диригент на хора – Мартин Вирайт .
Имах огромния късмет да видя силен солистичен състав: в ролята на крал Филип Втори се представи един от прочутите баси на нашето време – Рене Папе, който е постоянен член на трупата. В останалите персонажи се превъплътиха италианският тенор Фабио Сартори като Дон Карлос, Роман Трекер като маркиз Поза, руският бас Михаил Казаков – Великия Инквизитор, Лияна Харутюнян – Елизабет и Марина Пруденская като принцеса Еболи. Ярки, стабилни певци, овладени гласове. Може би единствено Михаил Казаков ме смути с малко по-силовото си пеене, на моменти дори пресирано, но го отдавам на топлата му славянска кръв.
Постановката беше съвременна с някои препратки към историческото време на действието – 16-ти век. Героите бяха заменили благородническите дрехи с костюми, шлифери и рокли с гол гръб и изкусителни цепки, в каквито се подвизаваше стройната принцеса Еболи. Придворните дами в трета картина се появиха на сцената вместо с кринолинени рокли с полицейски униформи и докато пееха като прекрасен ансамбъл, зареждаха пистолети и се прицелваха с тях. Великият инквизитор също беше облечен като съвременен католически свещеник и според замисъла на режисьора той беше незрящ – носеше тъмни очила и се движеше на сцената пипнешком. Сценографията беше повече от аскетична! През целия спектакъл в центъра на събитията беше маса с 4 стола и ниско надвиснал над главите на героите полилей. На нея се хранеха Кралят, неговият син Дон Карлос, кралица Елизабет и принцеса Еболи, и тази маса се превърна почти в персонаж.
Настроението се определяше от движещи се наситено черни пана, които се движеха на различни места по сцената и с тяхното отдръпване се появяваше светлина.Така се постигаше идеята за мрака и светлината, а в добавка към това в костюмите също липсваха цветове, различни от черно и бяло. Цветен елемент се появяваше в костюмите на второстепенните персонажи, когато в действието имаше намек за позитивност.
Към основните персонажи,чието облекло беше от днешния ден, се добавяха хористите в монашески средновековни роби, с изцяло покриващи главите и лицата качулки – така се създаваше паралел между две епохи, които се събират на една сцена.
Всички добре знаем за провокативните режисьорски решения, особено характерни на германските оперни театри. „Дон Карлос“ в Щатсопер - Берлин също има принос за това – с прочита на пета картина, с осъдените на смърт еретици. На сцената пред кралската маса с хранещите се основни персонажи – Крал Филип Втори, Кралица Елизабет, Дон Карлос и принцеса Еболи са поставени 5 напълно голи човешки тела с окачени на шиите въжета. Ръцете и краката на всяка от жертвите са вързани, и ясно се виждат кървавите следи от изтезания. Когато Крал Филип Втори решава да се вслуша в думите на Великия инквизитор и да разреши екзекуцията, на сцената се появяват петима палачи – с костюми, кожени ръкавици и метални туби в ръце. Всеки от тях брутално увива устата на осъдения с ленти тиксо. После излива върху изтерзаното човешко тяло течността от всяка туба, която би трябвало да изобразява заливане с бензин. После въжетата издигат нагоре безпомощните тела. Сцената завършва с ритуалното запалване на голямата църковна свещ от Филип втори, последвано от вдигнатите запалени запалки на палачите към висящите хора. Тази част от спектакъла успява да постигне целта си – да потресе публиката и да й напомни за безумната жестокост на Испанската инквизиция. Признавам, че ме побиха тръпки и се борех с желанието да извърна глава, докато възрастната дама до мен го направи. След кратко замисляне публиката аплодира.
Последва антракт, в който се опитахме да се съвземем от току-що видяното, а преди началото на 6-та картина на публиката беше обявено, че басът Рене Папе не се чувства добре, има алергия, но въпреки това ще завърши спектакъла. Той изпя блестящо голямата ария на Крал Филип втори и до края на продукцията беше все така внушителен, респектиращ и убедителен – вокално и сценично.
Чуйте в звуковия файл и споделеното за постановката от българката виолистка от оркестъра на Щатсопер - Берлин Станислава Стойкова.
