Излезе новата книга – издание на Славянската литературна и артистична академия „Аз не живея, аз горя!“ с текстове на Катя Зографова, проф. Димитър Михайлов, Тодор Иванов и Елка Няголова. Включени са любими стихове от Яворов с нови преводи на 13 езика, дело на 25 поети-преводачи.
В Българския културно-информационен център в столицата, премиерата на книгата събра Едвард Милитонян – председател на Съюза на писателите на Армения, поетесата Людмила Снитенко – Русия, акад. Ристо Василевски – Сърбия, Алекси Врубел – Великобритания и много български поети.
Организатори и домакини бяха Славянската академия, Българският културен център, агенция „София Прес“ и фондация „Яворов“.
Това събитие в навечерието на рождения ден на Пейо Яворов сложи началото на едно литературно поклонничество до родното място на поета и участие на гостите в Яворовите дни в Чирпан, а по-късно и среща с арменската общност в Пловдив – каза за „Артефир” поетесата Елка Няголова, председател на Славянската литературна и артистична академия. На премиерата на книгата тя сподели:
...Продължавам да мисля за очилата на ослепелия и обруган Яворов... Бездарието срещу Поета. Злобата на бакалския манталитет, за който всичко е само сбор от числа, срещу Поета. Еснафите срещу Поета. Графоманите срещу Поета. Зрящите невиждащи... срещу Поета. А помежду им – само едни очила.
Тази литературна вечер отново ми върна вълнението, с което през лятото се докоснах до очилата на Яворов в Къщата-музей на поета в Чирпан. Тогава се родиха думи, които посветих на Тодор Иванов, директора на музея – заради неговата посветеност на паметта за Яворов...
ОЧИЛА ЗА ДАЛЕЧНО ГЛЕДАНЕ
На Тодор Иванов
На 8 юни 2017 г.
директорът на Музея „Яворов”
в Чирпан Тодор Иванов ми разреши
за минутка да взема в ръце новото
дарение – последните очила на Поета.
В късогледия делничен ден
стъпва бавно слепият Яворов.
Тротоарът му в мене прогледна
с луда болка в гърдите отляво.
Тротоарът му е изкачване
към върха на страдална България.
Тези страници губят се в здрача,
в постоянния здрач догарят.
Той не вижда. Смутен се препъва
в разпиляната купчина въглища.
Ситен дъжд тънки жици опъва
сред съдбовните сплетени възли.
Трополи по паважа файтонът
с вездесъщите вечни велможи.
И тогава, и днес – безподобни.
И тогава, и днес – невъзможни.
Взрени в пъпа си, късогледи,
като нищо, ще сгазят Поета!
Ходещ връх. Планина. Последната
планина от трагични куплети…
Днес треперя над очилата му.
Над музея прелитат гарвани…
Не ръцете, очите ми пламват,
от невидим огън изгаряни.
Елка Няголова
„Шест грама“, 2017