Метафората е на самия Увалиев и с огромни угризения я изваждам от блестящия наниз от старателно подбрани и съчетани думи, образи, културни цитати, духовити закачки и самоирония в едно от словата му, запазени в Златния фонд на БНР. Забележително е, че речта му е все така уникална, сочна и богата, независимо на кой от езиците, които владее, е изговорена. Малко позната у нас е една от изявите на Петър Увалиев от средата на 70-те години на ХХ век, когато като журналист в Би Би Си Лондон, в продължение на 16 месеца предава 65 кореспонденции за културния живот в Лондон и Великобритания за слушателите на програмата на френското обществено радио Франс кюлтюр. Текстовете за беседите, написани на ръка от автора с молив и с изящен, семпъл почерк, са предоставени от вдовицата му, Соня Рув, на изявения преводач от френски и преподавател по френска литература проф. Стоян Атанасов. В предаването „За думите“, посветено на 83-тия рожден ден на Радиото, проф. Атанасов разказва за тази своя „среща“ с Увалиев – нестандартен и непредвидим като изпълнител на джаз, изненадващ публиката с внезапни отклонения от зададената тема. Събитията от културния живот на Лондон са само поводът за споделяне на разсъждения, за изграждане на фина мрежа от културни препратки, философски размисъл и удоволствие от изящната и благозвучна фраза. Разговорът за присъствието на личност с подобен размах и самобитност в културната програма на Радио Франс неизбежно отвежда и до въпроса за публиката на такъв вид радио. Тя задължително е малобройна (около 0,2 % за Франс кюлтюр), ефектът от споделените ценности, идеи и оценки не е мигновен, но той непременно се предава и умножава в едно общество, отговорно за бъдещето си.
