Запитан за баланса между отчаянието и надеждата във филма, Командарев отбеляза:
Ироничният на места хумор беше един от начините да смесим тъжните моменти от нашата действителност с надеждата, която всички ние имаме. Защото, изхождайки от вица, който се чува във филма ("България е страна на оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна я напуснаха" - бел. ред.), ние сме от оптимистите, аз съм от оптимистите. И някак сме направили този филм с надеждата, че показвайки си кривиците, както казваше навремето Захари Стоянов, може да се опитаме да ги изправим. Този наш оптимизъм и тази наша надежда се появи в доста моменти от филма.
В отговор на въпрос дали медицината му е помогнала да направи точна дисекция на българското общество от годините на прехода, Стефан Командарев посочи:
Медицината ми даде чисто житейски опит. Имал съм възможност доста години да гледам живота откъм тъмната му страна - болниците. Шест години работих като санитар, докато бях студент и пет години като лекар. Този житейски опит е по някакъв начин безценен и той е, който помага.
След "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", "Съдилището" и "Посоки", следващият проект на режисьора ще се движи в сходна посока:
Идеята е да направим нещо като трилогия, да се опитаме да портретираме обществото посредством нощните коли, които кръстосват София. Този път сме избрали патрулките, три двойки патрулиращи полицаи. Имаме вече готов сценарий. Характерното в него е, че хуморът е доста повече. В момента подготвяме снимките, търсим пари, но посоката е тази.
Цялото интервю, както и документален откъс от трейлъра на филма, слушайте от звуковия файл.
