Антоанета Витева от столицата е майка на дете с тежка форма на епилепсия.
„Моята дъщеря завърши в помощно училище, след това продължи на индивидуално обучение в масово училище. Още когато тя трябваше да бъде в детска градина, още по това време никъде в масовите градини, нито пък в специализираните дневни центрове за деца с увреждания, не пожелаха да я приемат, тъй като тя е с епилепсия и с пристъпи.“
Според Витева отхвърлянето е било не само от страна на хора, които не са се сблъсквали с подобни проблеми, но и от такива, които имат деца със здравословни проблеми.
„Това да прекара десет години от живота си в 6-то помощно училище дъщеря ми, беше заслуга на учителката, на класния ръководител, която се оказа достатъчно смела да приеме детето и да каже: „Да, аз ще се справя, независимо от всичко и може да бъдете спокойна“. И това бяха едни десет прекрасни години, в които детето ми можеше да бъде сред други деца, да се социализира, да не стои сама вкъщи.“
Много от децата с епилепсия остават зад борда на образователната система
22 000 са децата с епилепсия у нас. Три поредни изследвания сочат, че включването на тези деца в образованието не се получава, пояснява клиничният психолог Галина Маркова.
„Най-непроменената система – това е образователната система. Макар да е декларирана задачата на образованието да става тази среда, в която хората да се учат как да живеят един с друг – хора без увреждания, хора с увреждания, това не се случва“, коментира психологът. По думите на Маркова, учителите все още нямат „идентитета на помагащи професионалисти и продължават да се държат към деца, които имат някакви затруднения, по изолиращ начин“.
Галина Маркова подчертава разликата между стремежа на социалните системи да включват подобни хора и невъзможността това да се случи в образованието.
За да придобият профил на помагащи професионалисти, учителите трябва да преминават през образование, сходно с това на психолозите и социалните работници, смята Маркова.
Учителите трябва да се обучават да работят с деца с увреждания
„Тоест, да умеят да създават индивидуална връзка с децата в училище по такъв начин, че да могат да ги включват. Един голям извод е, че учителите трябва да изучават такива предмети като психология на развитието или особености на деца с увреждания, особености на включването, за да могат те да предприемат действия, така че децата, които са в образователната система, да се чувстват като част от всички деца, а не да получават услуги като ресурсно подпомагане, индивидуално образование, което продължава да ги изключва.“
Децата с епилепсия нямат пълноценен живот в училище, посочва и психологът Милена Маринова.
„Въпреки че вече толкова години говорим за епилепсия, все още родителите не са спокойни, когато децата влизат в училище. Все още родителите имат усещането, че там децата не са добре приети. Тези деца често не ходят на училищните екскурзии, не участват в училищни събития, но причината невинаги е епилепсията. Причина се оказва липсата на информация, а липсата на информация много често плаши.“
Асоциацията на родителите на деца с епилепсия е обучила преподаватели в 36 училища в страната как да работят с тези деца, съобщи председателят на организацията Веска Събева. „Казват, че знаят, но биха искали много да се обучават. Информацията е твърде крехка, твърде малка и желаят да бъдат обучени от професионалист, който да им покаже как да се справят със ситуацията на едно дете в училище.“
Децата по-лесно приемат различните, възрастните са тези, които поставят бариери
"Това са хора, които се страхуват от състоянието на човека и затова е по-лесно да го игнорират. Има си ресурсен учител, има си психолог, някой, който да се занимава с него", допълни Събева.
По време на обученията, когато за заболяването епилепсия е говорено и с учениците, станало ясно, че самите деца нямат нищо против съучениците си с увреждания, сподели още Веска Събева.
„Проблемът идва от нас, възрастните. Ние сме тези, които слагаме бариерите и казваме: „Моля ти се, точно с това дете недей да контактуваш. Това се случва и сред учителите. Те задават тази ограничителна линия.“
Когато решиш да приемеш различията, животът става много по-лесен, по-интересен и много по-добър за всички останали, не само за този, който е с увреждане, вярва Веска Събева, според която децата с увреждания дават „любов, привързаност и такова приятелство, което не можете да очаквате от някой друг“.
Целия репортаж по темата чуйте в звуковия файл.