Тази „Изповед“ на Лев Николаевич Толстой е тънка и много важна книга. Защото Толстой пише „Ако човек живее, той все в нещо вярва“ в период на дълбока криза – когато се съмнява накъде да поеме, какъв е смисълът на живота, кой може да даде отговор, има ли въобще отговор. И изненадата и дори удивлението му, че как всички хора наоколо живеят без да знаят отговора на най-важния въпрос - защо сме тук.
И да, във времето, когато Толстой пише своята изповед – той е вече 50-годишен, зад гърба си има романи като „Анна Каренина“ и „Война и мир“, има и слава, и уважение, здраво семейство, любима жена и деца. Здрав е. И всичко би трябвало да му е наред.
„Аз сякаш бях живял, живял, вървял, вървял, бях стигнал до пропаст и ясно бях видял, че пред мен няма нищо, само гибел. Не можеш нито да спреш, нито да се върнеш, нито да затвориш очи, за да не гледаш как пред теб няма друго, освен измамата на живота и щастието, истинските страдания и истинската смърт, пълното унищожение“, пише Толстой през 1879 г.
Три години по-късно той ще добави още няколко абзаца към тази изповед – разказва за един свой сън, за това как виси над бездната и не може да се помръдне от ужас. И тогава вдига глава нагоре и само гледката на другата бездна – тази над него, му позволява да забрави и страха си и усещането си за безпомощност.
Затова „Изповед“ е тежка, но много честна книга. Толстой задава въпроси, анализира, тълкува текстове от Библията, цитира Шопенхауер и Платон. След тази книга настъпва и промяната у Толстой – всички знаем, че писателят намира единствена утеха в простия живот, близо до земята – това е животът на обикновените хората, които сами изкарват прехраната си, често с много труд. Но пък според Толстой само в този живот има вяра и смисъл. Затова „Изповед. Ако човек живее, той все в нещо вярва“ е книга за търсенето и за намирането на посока във време на криза.
А добрият превод е на Денис Коробко.
