„Те никога не казват“ на Зорница Гъркова започва със слухово напипване на гаснещата действителност и приключва с отсъствия, които никога не свършват (тук нарочно поставям тази дълга скоба, за да спазя литературната, граматическата, а и вселенската логика на изречението „Някои отсъствия никога не свършват“ в последния разказ („Венеция“), в края на което и авторката, а и героинята ѝ не поставят точка) (…) Нека уточня за онези от вас, които още не са посегнали към книгата, че става дума за разкази – осем на брой, необвързани помежду си нито сюжетно, нито откъм персонажи, нито дори време-пространствено. Но макар всеки разказ да представлява съвършена система, свят, обгръщащ/затварящ героя „като в стъкленица“ (формулировката е на Ани Илков в предговора), погледнато от друг ъгъл… именно невидимите пипала (или филизи, или ускорително растящи коси), които неусетно пропълзяват от разказ в разказ, правят от книгата цялостно произведение, а не просто колекция от осем по-кратки.
Това си е моя интерпретация обаче. Тази книга не ти казва как да я четеш, нито пък как да подредиш асоциациите в главата си. Но пък и самият факт, че докато я четох, някак спонтанно се присетих точно за „И да погине светът“ на Леена Крон и „Ланарк“ на Алистър Грей (във връзка най-вече с атмосферата на разказите „Човешката рибка“ и „Макет на морето“), както и за миниромана „Мрамор“ на Сесар Айра и за един конкретен момент от филма „Хотел“ на Майк Фигис (четейки „Венеция“), или за други филми като „Wristcutters: A Love Story“ на Горан Джукич или „Неуместният човек“ на Йенс Лин (съвсем, съвсем в началото на разказа „Спасението“) едва ли е случаен. Тук, разбира се, бързам да уточня, че става дума за моментни асоциации, а не за сходства на ниво сюжет, герои, език, стил, постройка. Сходна е може би тематиката и начинът, по който авторката гледа на света, което е по-скоро естествено, отколкото необичайно.
Но след като разказите в „Те никога не казват“ предизвикват именно такива размисли и взаимовръзки в съзнанието на случайния читател, това вече би трябвало да говори повече от красноречиво за достойнствата на книгата. В рамките на около 200 страници Зорница Гъркова ни предлага истинско „пътешествие около деня в осемдесет свята“ (по известната обърната с хастара навън формулировка на Кортасар) – добре, 8, ако не цели 80 – което започва със слепия старик и някогашен морски вълк Капитан Кат от „Под Милкууд“ на Дилън Томас (е, не ирландец, а уелсец, но в крайна сметка пак келт) и завършва със завърналия се от Китай опустошен венецианец Марко Поло… дотук с референциите. Сега ще ви посоча и няколко неща, дето ги няма никъде другаде по света, освен в „Те никога не казват“ – множество пиана, наредени като в сюрреалистично видение под открито небе на постапокалиптичен плаж (на това видение би завидял и самият Ходоровски!), Търкаляща се гора, опит да вникнеш в нечовешкия свят на кучешката тения… И една зловеща тишина-бучене от близкото бъдеще, когато човекът вече ще си е отишъл (много различна от шумната градска действителност в повечето от разказите в предишния сборник на Зорница Гъркова „Пътят на мравките“). Да, немалко писатели са се занимавали с тази тишина-бучене, но само добрите са ни карали да я почувстваме, без на пръв поглед точно тя да е била основният им фокус, обект на изследване или намерение.
А тук можете да чуете и цялото издание на „Аларма“ от 15 януари, посветено на „Те никога не казват“, с водещ Яна Пункина, гост-водещ Цветан Цветанов и събеседник Зорница Гъркова.
