Съвсем наскоро пък мистериозна вкаменелост на 68 милиона години, открита на остров Сиймор край Антарктида, се оказа второто по големина яйце, известно до момента. Сега то прилича на праисторическа спукана футболна топка, но най-вероятно е яйце на огромно морско влечуго, живяло редом с динозаврите.
Загадката Антарктида привлича учени, авантюристи и мечтатели. Много от тях, озовали се на това магическо място, сякаш онемяват.
И все пак някои намират сили и смелост да драснат по ред на близките и пращат писма и картички, тъй като на Антарктида има пощенски станции. Има и българска. Клон 1090 на „Български пощи“ в базата ни „Св. Климент Охридски” може и да се намира на края на света, но работи безотказно. От остров Ливингстън до всяка друга земна точка пратките пристигат благодарение на полярник, който напуска базата и се отправя към дома. Най-често с тази отговорна задача през годините се нагърбва Васил Гурев – физик и дългогодишен член на българските експедиции до Антарктида.
„Поне 10 години аз бях пощальонът на българската станция на Антарктида. Тя е създадена през 1988 г. по случай 100-ата годишнина на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Временната пощеска станция е открита през 1994-95 г. Оттогава тя работи непрекъснато. Едно време се пишеха много повече писма и обемът на моята работа тогава беше сериозен. Носеха се чували с писма от Антарктида до България. С навлизането на електронните комуникации и новия начин на общуване хартиените писма и картички се превръщат в екзотика. Но романтиците и любителите обичат да спазват традициите.”
До старите и не толкова традиции на писмата и картичките от Ледения континент Васил се докосва донякъде случайно. Или пък не…
„Две години преди да честваме стогодишнината на университета – през 1986 г. – сред идеите за отбелязването ѝ имаше и щури такива. Едната беше на проф. Пимпирев – да се направи опит за създаването на българска база на Антарктида. Другата щура идея беше да се направи опит за премиерно българско изкачване в Хималаите. Проф. Пимпирев се захвана сериозно с появата на България на картата на Антарктида. Аз се хванах с другата задача. В началото почти всичко правехме заедно.”
Пощенската станция, а и въобще българските полярници, си имат и дом.
„В началото имахме малка къщичка на колела на Антарктида с името „Куцото куче”. Не ми харесваше името в началото. Първите десетина години не се казваше така. Тогава имахме само едно помещение. Къщичката е поставена на четири големи варела, които наподобяват крака на фургончето. Тъй като основата са камъни, в един момент един от краката леко поддаде. Укрепихме го, но оттогава си остана, че единият крак е по-къс и прозвището се наложи.”
Да кръщаваш местата и предметите на Антарктида по странен начин всъщност въобще не е странно.
„Там има неща и места, които са свързани с даден човек, който през определен период прави нещо и от него идва някакво име. Преди четири години направихме нова сеизмологична станция. Освен стандартните ѝ защити, отгоре ѝ поставихме и един обърнат варел, прикрепен по специален начин. Постепенно хората започнаха да му викат „Васковия варел”, тъй като участвах в поставянето му. Има динамика. Има едно неприятно място, което наричаме „Руска рулетка”. В дъното на залива, когато преди години ледникът беше надвиснал над бреговата ивица опасно, имаше място, където се откъсваха буци лед и сняг и беше рисково. Тези 200-300 метра се минаваха много набързо и с предварително събран кураж. После обаче стана по-топло, склонът се заравни и вече „Руската рулетка” я няма. Има една скала, която наричаме „Крумов камък”, тъй като Крум Велчев работи първи там. Тя от 30 години не е мръднала.”
Със сигурност не се забравя лесно как се пренася писмо от другия край на света.
„Там пощенските станци не са класически. Човек не може да си купи пликове и марки, а трябва да си ги донесе от България. Писмата се събират в чувал и когато някой от Антарктида тръгне за България, го взима и го носи. Трябва да се внимава с дебаркирането, тъй като не се знае след него колко ще е сух човек. По-често не излиза сух и затова пакетираме чувала по специален начин. Единият от вариантите е корабът да стигне до Пунта Аренас или до Ушуая – пристанища в Чили и Аржентина. От там със самолет се стига до България. Тук пакетът с писмата се носи в Централната поща. После писмата следват стандартния си живот. Технологично и нормативно няма никакъв проблем да се пращат писма от Антарктида до която и да е държава.”
В началото повечето писма от това българско кътче са до България.
„В самото начало имахме много малко комуникации с Голямата земя, както ѝ казваме. Първата радиовръзка се осъществи по време на третата експедиция – на 22-рия или 23-ия ден. Тя беше с морз и къси съобщения. Постепенно нещата се нормализираха. Навлязоха в употреба по-хубави радиостанции. Имаме много силна подкрепа от Радиоклуба към Техническия университет. Появи се и сателитен телефон. Последните една-две години вече има и интернет. Благодарение на нашите испански приятели нещата станаха по-малко романтични (бел. ред. – базите на Кралство Испания и на Република България са в съседство). На Антарктида човек трябва да се откаже от неща, от които му се струва, че няма да се откаже, докато е на Голямата земя.”
Ето още един пример:
„При пътуването натам имаме много сериозни ограничения за багажа. Тогава всичко, което ти се струва ценно, важно и че не можеш без него, изведнъж с едно кантарче бързо се решава кое наистина да се включи в 20-те килограма. Накрая се отхвърлят един чувал „важни” неща." Васил разказва, че не пуши, но сред наистина ценните вещи, които негови колеги взимат, са цигарите. А когато те свършат, идват времената на още по-топлата дружба с испанците.
Пощенската ни станция на Антарктида не е роден патент, а добър пример за следване.
„Първата пощенска станция там е аржентинска. Ако не се лъжа, е открита през 1904 г. и работи в продължение на две години. Няколко години по-късно се появява новозеландска. А около 1909 г. вече има и английска пощенска станция, която работи и до днес. Много хора, които не познавам, ме срещат и ми казват, че картичките от първите години на българската станция все още се пазят.”
Какво пише човек на близките си, когато е на другия край на света, и знае, че има само няколко сантиметра пространство на гърба на картичката, за да опише състоянието си?
„Зависи от момента, в който се пише. Обикновено в първата картичка се казва, че си стигнал, че си жив и че си добре. Другото, което най-често се казва, е: „Тук е невероятно”. Романтиците наистина виждат нещо невероятно там. Имал съм щастието да ходя по доста високи планини, там всичко е различно – изгревите, залезите, картината. Особено към края на сезона, човек все по-често гледа към края на хоризонта – там, където е Голямата земя, чисто инстинктивно. Защото знае, че след седмица или две ще дойде корабът да го вземе. Там се вижда едно сиво море и много сиво небе и много далеч виждаш тънка, светла, искряща ивица, която, ако я гледаш директно, те заболяват очите. На нея се виждат черни точици, които обикновено са плаващи айсберги. Понякога са и очертанията на кораб, който идва. Имало е и поздравления за лични празници. Колкото хора е имало, толкова различни са били и посланията. Но за съжаление техниката „изтрива” романтиката. Най-често сега се пишат по две-три писма до близки и деца, както и приятели зад граница. В момента май задграничните писма са повече, отколкото към България. Рязко са намалели – с 20-30 пъти в сравнение с началото.”
А кога Васил отново ще има възможността да пренася писмата от Антарктида към България, в свят, притиснат от Covid-19?
„Това е най-болният въпрос, на който според мен и проф. Пимпирев в момента не може докрай да отговори. Не съм сигурен, че въобще някой знае какво ще се случва, защото ситуацията е много неясна във всяка отделна държава. Но хората, които правим експедиции, сме оптимисти. Трябва да вярваме, че проблемът ще се реши бързо.”
На Антарктида – както навсякъде другаде, има и познати трудности. Преди няколко дни например имаше пожар в руската станция „Мирни“. Какво е преживяло нашето „Куцо куче“, пък и българите на Ледения континент през годините?
„Една от последните драми, поне за мен, беше, когато лодката с багажа на колежка от проекта по сеизмология се е обърнала при дебаркирането. Изключително ценни данни са попаднали в морето. Щеше да бъде ужасно, ако не бяха спасени. Слава Богу, и хора от брега са започнали да ги търсят и тъй като предметите са били добре пакетирани, след няколко часа са успели да ги намерят. И случка преди години - Елена Йончева беше при нас. Испанците искаха да посети тяхната база, както и тя самата искаше. Времето ѝ обаче беше ограничено, а метеорологичните условия бяха много лоши. И нейната лодка се обърна. В повечето случаи дебаркирането е много трудно и рисково, понякога и невъзможно, тъй като брегът е суров и няма не само пристанище, но дори сравнително удобно място за приставане. Преди години сваляхме генератор за базата - много важно нещо, корабът, който ни возеше, не успя в продължение на шест дни да намери време, в което да се реши да стовари нещата на брега. Понякога нещо, което при добра ситуация може да стане за половин или един час, друг път отнема дни на опитни военни моряци.”
Въпреки трудностите, полярната ни база е факт и експедициите на оптимистите бележат успехи през годините. Но ако се върнем в не чак толкова далечната 1988-а, с успех се увенчава и другата щура идея, за която Васил вече спомена – покоряването на хималайски връх.
„Беше много драматично. Преди мусона отидохме на разузнаване с едно момиче в индийските Хималаи. Индийците ни бяха дали списък с 20-ина върха, от които да изберем кой да изкачим, като за всеки си имаше цена. Имахме две алтернативи. Едната беше връх, който е лесен, но подходът към него е много далеч и трябват много пари за носачи. Втората беше да изкачим труден връх, но по-евтин, тъй като подходите са по-близо. Ние избрахме, разбира се, по-евтиния вариант. Тогава нямаше GPS, а само скици. Тъй като трябваше да изкачим връх, на който никой досега не бе стъпвал, затова той е и безименен, стана объркване, и всъщност изкачихме друг връх – малко преди набелязания, също безименен. Така изкачихме „грешен” връх на малко над 6000 метра.” После изкачват и „правилния”.
Слизаме с Васил от Хималаите и го връщаме на Антарктида. Кое е мястото в България, което го отвежда на хиляди километри към ледовете и тишината?
„За мен това е Мальовица. От там е началото на българския алпинизъм. По възможност бих отишъл късна есен или ранна пролет през делничен ден, за да съм сам.”
А след Мальовица отново хващаме пътя към безкрайната Антарктида.
„По време на първата ми експедиция през 1994-95 г. ходя по ледник, покрит с черна пепел след избухването на вулкана Дисепшън. Опитвам се да запомня откъде минавам, за да мога да се върна по това черно поле. От време на време се обръщам, виждам мъгла и стъпки, чувствам се романтично, като първопроходец. Връщам се след няколко часа, но вятърът не е спирал, валял е дъжд и по снега не са останали никакви стъпки. Това е безумно красиво място, където човекът е много, много малък. Пожелавам на всеки младеж, който мечтае истински и силно да посети Антарктида, да успее да го направи.”
Снимки: Ройтерс и uaso.org
