Как изглежда Европейският съюз на Западните Балкани? Като световна сила, като пример за подражание или като взискателен учител, г-н Мартенс?
Мисля, че във всяка страна е различно. Със сигурност най-зле Европейският съюз изглежда в Косово. Още преди години Косово изпълни всички условия за отмяна на визите и Европейската комисия многократно го е потвърждавала. Въпреки това Комисията и страните членки до ден днешен не са изпълнили своето задължение, да позволят на косовските граждани да пътуват без виза в страните от Шенгенското пространство. Разбира се, в момента, по време на пандемия, това е само теоретичен въпрос. Но е добър пример за да се разбере, защо политическият елит и младите хора в Косово са огорчени от ЕС, защото се оказва, че за едни правилата важат, а за други - не.
А иначе, и с това няма да кажа нищо ново, умората от разширяване на ЕС е все по-осезателна. Хърватия успя като последна от балканските държави да се промуши през захлопващата се врата. От тогава нищо не се случва и мисля, че и с членството на Северна Македония ще трябва дълго да чакаме, като причината не е само слабият напредък в реформите, а и слабото желание на ЕС да приема нови членове.
В такъв случай докога членството в ЕС ще бъде атрактивно за страните от Западните Балкани?
Този въпрос често се задава и аз бих отвърнал с въпроса, а какъв модел би бил по-атрактивен за Западните Балкани? Често се чува и коментарът, че ако ЕС допусне вакуум на Балканите, Русия, Турция и Китай ще заемат тази ниша. Тези три държави действително са активни на Балканите, но наистина не смятам, че предлагат политически модел, който да се доближава до атрактивността на ЕС.
Даже бих продължил с размишленията си: Дори ако ЕС не предлага нищо друго, освен запазване на статуквото, това пак е по-атрактивно в сравнение с това, което могат да предложат Москва, Анкара и Пекин. Това, разбира се, не означава, че ЕС трябва да продължи да не обръща внимание на съседите си. Защото регионът остава важен за Европа, и то не само, защото е част от Европа, а защото е особено чувствителна част от Европа.
В момента един от най-наболелите проблеми на Западните Балкани е непримиримото отношение на двете съседни държави Сърбия и Косово една към друга. ЕС е в ролята на посредник и вероятно при преговорите става дума и за визите, но много по-големият проблем е, че Сърбия и Косово не се признават. Какво може да е решението?
Ще си позволя да не се съглася с част от твърдението във въпроса Ви, защото според мен визите са важни. Те ограничават икономическото сътрудничество и оставят неприятен вкус в устата на косовските граждани. Това не бива да се подценява. Казвам го, защото много добре си спомням 2009 година, когато паднаха визите за Сърбия. Тогава живеех в Белград и помня чувството на свобода, което изпитаха сърбите.
Но Вие сте права за друго - взаимното непризнаване, естествено, е основен проблем и за момента не виждам как ще се реши. Може би са прави онези, които твърдят, че проблеми от този род могат да се решат само под шапката на членството в ЕС. Но дотогава, ако изобщо се стигне до членство, ще изминат много години.
Затова смятам, че подходът на Ричард Гренел, посредника на американския президент Тръмп за Косово, не е лишен от логика. Гренел каза, че иска първо да се погрижи за подем в икономическото сътрудничество, защото на политическо ниво за сега не може да се постигне особен напредък. Макар да подлагам на сериозно съмнение искрените намерения на Гренел, допускам, че далеч не всичко, което той прави, е погрешно. Имам усещането, че сближаването между Косово и Сърбия наистина може да стане през решаване на проблемите в ежедневието.
Двете търговски камари дават добър пример за това. Косовската търговска камара стана член на Европейската асоциация на камарите с изричната подкрепа на Сръбската търговска камара, която казва, че това членство не означава признаване на държавата, но помага на двустранните търговски отношения. Ако това прагматично поведение се наложи и в други сфери, си мисля, че може да има бърз напредък.
За прагматично се смята и предложението за взаимна размяна на територии…
И аз, като много други балканисти съм скептичен, дали това е добра идея. Но за разлика от повечето от тях не смятам, че изобщо не трябва да се говори за това. Напротив, трябва да може да се говори за всичко, но според мен когато стане дума за размяна на територии разговорът много бързо ще секне.
Нека проиграем, какво би се случило, ако се разменят територии. Да приемем, че от утре Прешевската долина в южна Сърбия е част от Косово, а регионът около Митровица в северно Косово е част от Сърбия. Какво биха казали босненските сърби, които водени от своя президент Додик отдавна искат да се отцепят от Босна и Херцеговина? Биха казали, естествено, че щом в Косово могат да се разменят територии, тогава защо да не може и при тях? Ами албанците в Улцин в Черна гора и в района на Тетово в Северна Македония?
Не казвам, че така ще се случи. Има много аргументи да няма размяна на територии. Просто предупреждавам, че размяната на територии изглежда само на пръв поглед прагматично и бързо решение на проблема. Но на втори може да е много опасно.
Тази дълбоко заровена в общата история на балканските страни неприязън спъва просперитета на региона. Виждате ли желание за промяна, г-н Мартенс?
Не съм сигурен, че това е типично балкански феномен. Има една много добра книга на историчката Мария Тодорова - „Балкани - Балканизъм“, в която тя доказва, че много голяма част от представата на Запада за Балканите е измислица на самия Запад. Но Вие сте права - конфликтите са наистина дълбоки. Скандинавците също имаха своите исторически проблеми, но днес нищо от това не е останало. Ако можеше Балканите да се превърнат в Скандинавия! За съжаление съм скептик, и не вярвам, че ще го доживея.
Така че разделението е дълбоко, но трябва да се тръгне от някъде. Добър пример в тази насока е издаването на съвместни учебници по история, така че още на децата да им стане ясно, че съседът не задължително е лошият, а собствената нация - винаги добрият. Това никак не е лесно, защото трябва да признаеш и лошите моменти в собствената си история. Като германец зная, за какво говоря. Но в историята на всяка държава има черни петна, като например престъпленията на българите по време на окупацията на Северна Гърция през Втората световна война. Подобни примери има в историята на всички нации. Трудно е, болезнено е, но трябва да се започне. И учебниците по история са добър начин да се даде на децата широкоъгълна перспектива.
Национализмът, за който говорите, освен че е често срещан на Балканите, но и по на изток и по на север от нашия регион, например в Унгария и дори Полша, е и сравнително добре приет. Например „Българи - юнаци“ се скандира както на футболни и волейболни мачове, така и на сегашните антиправителствени протести в България. Как си го обяснявате?
Допада ми анализът на Иван Кръстев, който казва, че през 1989 година източноевропейците са се освободили не само от комунизма, но са си върнали и националната свобода. Защото в годините след края на Втората световна война, когато на Запад сме водили свободен живот и сами сме определяли съдбата си, на Изток хората са живеели под диктата на Съветския съюз. Скоро след 89-та идва членството в ЕС и има хора, които възприемат участието в този блок като повторно отдаване на национален суверенитет. Моля Ви, не ме разбирайте погрешно - не сравнявам Европейския съюз със Съветския съюз. Но ЕС може да функционира само, ако страните членки се лишат частично и доброволно от национален суверенитет.
Аз не се причислявам към онези западноевропейци, които смятат, че любовта към отечеството и патриотизмът са нещо задължително лошо. Но патриотизмът е нещо коренно различно от национализма и шовинизма. Много е трудно да не допуснеш любовта към собствената родина да се изроди в омраза към нечия чужда родина.
В края на нашия разговор бих искала да ви върна към това, как изглежда ЕС на Балканите. Как да си обясним поведението на Европейската народна партия, най-голямото европейско партийно семейство и най-голямата парламентарна група в ЕП, която подкрепя автократи, като сръбския президент Александър Вучич, унгарския премиер Виктор Орбан и бившия македонски премиер Никола Груевски, намерил политическо убежище в Унгария?
Така е и трябва да Ви кажа, че напоследък все по-често се чува и името на Бойко Борисов. Но тъй като в момента не следя отблизо събитията в България, не бих искал да навлизам в подробности. Европейският съюз трябва да внимава да не загуби доверието на проевропейските и либералните граждани. Защото това са хората, от които има нужда. Ако в името на стабилността ЕС залага на т.нар. стабилократи - не само в страните от Западните Балкани, но и в страните членки като България, Румъния и Хърватия, за които се знае, че не ценят особено върховенството на закона, тогава това може да се обърне срещу ЕС.
И нека допълня, че не само ЕНП застава зад такива политици в името на стабилността. Същото важи и за ПЕС (Партията на европейските социалисти). Такъв е случаят с дългогодишния силен човек в Румъния Ливиу Драгня, който наскоро беше осъден за корупция и в момента излежава присъдата си. Между другото, именно Румъния ме прави оптимист. Защото там гражданите показаха, че когато са решени да постигнат нещо, са в състояние да променят посоката на развитие.
И ако все пак ми позволите да споделя нещо за България, което ме вълнува и бих работил по тази тема, когато следващият път съм в България. Така и не мога да разбера, защо досега в България се оказа невъзможно да се появи личност като Лаура Кьовеши, която поведе решителна борба срещу корупцията. Тя оглави една независима и силна институция, която лови не само малките риби в мрежите си. Защото твърдението, че в България няма осъдени за корупция високопоставени политици, защото няма корупция, е абсурдно.
Интервюто можете да чуете в звуковия файл.
