Писателската проницателност не е за хвалба. Тя е част от занаята на писателя – по разни сигнали, които излъчват времето и атмосферата, писателят вижда неща, които доста хора виждат по-късно, споделя Енев.
В един от неговите текстове, писан през 2002-2003 година, се говори за пленената държава, която сега младите хора се опитват да си издърпат обратно. Писателят смята, че едно от най-хубавите неща в сегашния протест е младостта. „Цял живот пиша за моята огромна болка, че младите хора напускат България. Сега изведнъж се случи някак си обратното – те, една част от тях, се върнаха и си поискаха България обратно, което за мен е най-красивото нещо в този протест.“
Протестът е за нещо, което всички знаят, само че за него не се говори, говори се малко, под сурдинка, подчерта Деян Енев.
„Огромни сфери от тая държава са дадени под аренда на кръгове, които са паразити, които се опитват само да смучат от ресурса на тези огромни обществени сфери. (...) Вината на Бойко Борисов, голямата вина е, че той раздаде тези сектори под аренда, за да има управленски и медиен комфорт. В крайна сметка на младите хора им дойде до гуша и повече такова нещо не искат да търпят.“
„Защо досега никой не се сезира и самосезира за тази огромна кражба и бракониерство на дървесина, която тече в България от десетилетия? От време на време се появяват снимки на тирове, които всяка минута преминават по горските пътища на Родопите, на Стара планина, на Странджа. Аз не съм чул досега някой правоохранителен орган да се заеме с това. Защо? И така нататък", коментира Енев.
Паметта, истинската памет не може да бъде подменена, вярва той.
Част от текстовете на Деян Енев в Портал „Култура“ са посветени на протестите през 2013 година. „Ако сега почна да ги пускам в Портал „Култура“, тези, които не са ги чели, изобщо няма да разберат, че става дума за време отпреди 7 години.“
Носталгията е много важна сила за човека и за твореца. Тя е сортирала и откроила емоционалната сила на спомените, изтъкна още Деян Енев.
„Това е един твой склад с непроменими неща, към които винаги можеш да се връщаш, за да черпиш сила от там. За беда местата, които сме били щастливи да видим и които могат да се превърнат в една носталгична пътека за нас, все повече намаляват. Селата, в които аз съм живял като дете, вече не са онези села, а са просто села с рухващи и падащи плевни и с училища, в които се разхождат кози. Тези сцени трудно ще създадат носталгия в теб, но могат да предизвикат гняв срещу хората, които отрязаха такъв огромен обществен ресурс, че да се случат тези неща.“
Цялото интервю чуйте в звуковия файл.
