„Журналистите никога не са били удобни за управляващите и властта. Но сега, след преместването на НС в сградата на бившия партиен дом, ограничаването на достъпа на журналистите до депутатите, пленарната зала и гостите на НС, това е може би финалният акорд на демонтирането на обществения страх – журналистиката." Това каза в „Мрежата“ по програма „Христо Ботев“ Илия Вълков, журналист, член на АЕЖ и преподавател по журналистика в УНСС, коментира ограничения достъп на журналисти в новата сграда на НС (бившият Партиен дом), както и ролята на пиарите на политическите партии у нас.
„Това е много тъжно, защото журналистиката и медиите са част от взимането на решенията в едно демократично общество и гражданите няма как да бъдат активни, да бъдат критични и изискващи към тези, които вземат решения в държавата, ако не бъдат добре информирани. А когато журналистиката и журналистите са пратени в приземния етаж на най-важната институция в парламентарната република, каквото е НС, това е показателно какво е разбирането на управляващите за „четвъртата власт“ – журналистиката.
Парламентарните журналисти да минават през пресцентъра, за да се срещат с депутатите
„Това според мен е някаква мека форма на цензура, защото народните представители и политическият елит в България са в доста комфортно състояние спрямо медиите и журналистите. Ние виждаме една доста обслужваща журналистика спрямо властта. И този плач, който се чува от страна на управляващите в момента, че едва ли не били тормозени от журналистите, не е така, защото журналистиката в последните 10 години беше превърната в дръжка на микрофон и депутатите сами свикваха пресконференции „на крак“. Въобще, няма създаване на обществен и публичен дебат, няма задаване на критични въпроси към политиците. А работата на политическите журналисти не е само да отразяват пресконференции и да преследват като стадо един или друг политик.
Начинът един журналист да създава свои източници е през неформалните разговори с политиците, така разбира за раздорите в политическите партии или новите законодателни инициативи, или създаването на нови лобита в политическия живот. Много често тъкмо това е предотвратявало да се гласуват различни лобистки поправки. Просто политиците искат да си създадат физически комфорт, осигурен от пиарите, в което няма нищо лошо, стига пиарите да си вършат работата. Но пиарите се превърнаха в неформална институция за оказване на цензура. Контролът на пиарите е просто начин да се спират критични и неудобни въпроси. Това е много симптоматично за това, как политиците си представят работата на журналистите – да седят и само да отразяват гласови съобщения и вибрации, които се излъчват от пленарната зала.“
