Профанизирам, за да съм по-ясен. Хегел казва нещо подобно - Духът е всичко, но докато се самопознава, вижда, че съдържа и част, която обикновено наричаме Материя. Тя изглежда, но само изглежда, противоположна на Духа и на свой ред опознава спецификата си, а така и Духът продължава да опознава себе си. Накрая се ражда новото общо, наречено „Абсолютен дух“. То е същото като стария Дух, но вече познал себе си. Ако не разбрахте, положението е тревожно, защото и Хегел не го обяснява по-ясно. Според някои, той е неясен не защото идеите му са сложни, а защото не е от онези мислители, заради които немският и досега е „език на философията“.
Хегел трудно пише и говори. Дали заради вътрешния си стремеж към съвършенство или защото е словесен еквилибрист, който създава неясни текстове, за да изглежда по-умен. Прави ли са яростните му критици или да слушаме онези, за които Хегел е сред най-великите философи на света?
Проблемите около неговите идеи са така много, че вероятно и за него самия би било трудно да ги обобщи, нищо, че слага своята философия най-отгоре, като венец на божието творение, наречено Духовен живот. Но са започнем с това, че триадата „теза – антитеза – синтеза“ не е на Хегел. Пръв я споменава Кант, но кой чете Кант. После Фихте развива идеята, а той е най-забравен от четиримата големи на немската класическа философия. Хегел взима триадата и я ползва така, че тя започва да изглежда като негова идея. Но изобщо не е единствената идея, която Хегел с лека ръка заема.
Например, приятелят му Шелинг споделя някои велики идеи с публиката, а Хегел ги ползва, без да споменава истинския автор. Така е с Абсолюта. Шелинг го вижда в тъждеството между реално и идеално, изразено с формулата Аз + Обект = Абсолют. А Хегел само леко го гримира: Дух + Материя = на Абсолютен дух. И праща на приятеля си ръкописа на първата си знаменита книга – „Феноменология на духа“, а Шелинг отговаря – чудесно, но бъди добър да споменеш авторството ми на тези и тези идеи. Темерутът Хегел обаче мълчи и това става причина двамата да скъсат завинаги.
Друг голям проблем Хегел има по темата докъде води историческото развитие и какви са отношенията между държавата и личността. Въпреки че като млад е фен на Френската революция и Наполеон като еманация на „абсолютен дух“ в човешки и исторически план, по-късно философът чинно възхвалява като връх в общественото развитие държавата Прусия, в която живее. Дори получава орден за философската пропаганда в нейна полза.
В тази уж въображаема, а всъщност реална държава на Хегел, всичко е точно като в Прусия – двукамерен парламент, с долна камара от буржоазия и плебс, а горната – от земеделската аристокрация. Има правителство и силни институции, които администрират възможно най-правилно. Има и монарх, който назначава правителството, контролира Парламента и олицетворява общия дух на нацията. За Хегел, държавата е по-важна от човека, нищо, че сам той е лютеранин, тоест, от протестантска деноминация, която държи на личните отношения с Бога, играе важна роля за разкрепостяване на човешкия дух и е в основата на напредъка през Века на разума. Но, макар навсякъде в писанията си Хегел да говори за човешката свобода като цел и висша ценност, щом опира до отношенията държава - човек, той настоява, че свободата е в правото да служиш и защитаваш държавата си.
От което текстовете му вонят на прусашки ботуши, а идеите му вдъхновяват и крайни реакционери от дясно, и крайни революционери от ляво. Накрая се оказва, че, независимо от критиките, които и двете страни имат към Хегел, модел на върховната му държава по-късно опитват да реализират както нацистите, така и комунистите. Хегел често е сочен за един от най-великите философия на всички времена. Швейцарският теолог Карл Барт го нарича „протестантския Тома Аквински“, а френският философ Морис Марло-Понти пише: „Всички велики философски идеи от 19 и 20 век – тези на Маркс и Ницше, феноменологията, немския екзистенциализъм, психоанализата – всички имат своята основа в Хегел“. Това от една страна е хубаво. От друга обаче става така, че много от проблемите с неговата философия идват не толкова пряко от самата нея, колкото от тълкуванията върху нея.
Имам предвид например хора като Маркс, които се чувстват свободни да вземат от идеите на Хегел само онова, което им върши работа, да го обърнат с хастара навън и да го експлоатират максимално за целите си. Изобщо не е само Маркс, така правят наистина мнозина, но Маркс е класическият пример. От философията на Хегел той забърсва главно диалектическия метод, но го прилага, както дяволът прилага десетте божи заповеди. „Хегел е обърнал всичко с краката нагоре, затова трябва да го завъртим и да го изправим“ – казва Маркс. И го завърта. В смисъл, започва да прилага само спрямо материалния свят онези диалектически принципи, с които Хегел изследва света на духа. Така от идеализма на Хегел се ражда материализма на Маркс, който само прилича на нещо от Хегел. Той носи толкова катастрофи на човечеството, особено след като болшевиките го докарват до най-елементарното ниво и го използват за чиста пропаганда.
Това не е Хегел. Не е една от основните фигури на германския идеализъм, не е фундаментална фигура на западната философия. Този измислен Хегел не е роден в Щутгард през 1770 и не умира в Берлин през 1831. Той не е онзи „есенен човек“, който преживява не особено дългия си живот бавно и с мисъл, изцяло насочена към търсене на Абсолюта. До този Хегел ще се опитаме да се докоснем следващата седмица, във втората част на това предаване, каквото и да ни струва това.
