Точно преди година 11-милионният град Ухан осъмна в пълна карантина заради бързото разпространение на новия коронавирус. Тогава дори още Световната здравна организация не бе дала името на вируса, който срина икономиките на всички държави по света. Макар и „локдаун” да се превърна в най-често употребяваната дума на 2020-а в икономическия свят много по-често описваха събитията с термини като „рецесия”, „фалит” и „безработица”, които ни караха да се запитаме коя от двете злини е по-страшна - непознатата болест или първата по рода си икономическа и финансова криза, породена от умишленото затваряне на бизнесите?
Година по-късно вече в глобален план има разработени няколко ваксини, но и върлуват нови щамове на Covid-19, които карат плахата усмивка на експертите да замръзне, защото възстановяването изобщо не е сигурно. На този фон Китай изненада света с икономическия растеж през 2020 година от 2,3 на сто спрямо 2019, докато целият свят регистрира спад.
На какво се дължи този феномен?
Всички помним сюреалистичните кадри на празните улици в китайските градове, както и притеснението, че толкова много стоки, произвеждани в азиатската държава, няма да достигнат до нас. Това бяха вълненията в Европа и в Съединените щати точно преди година. В България дори се чудехме с усмивка ще има ли мартеници, които - тъжно, но факт, основно се произвеждат в китайските фабрики. 12 месеца по-късно европейските лидери и новата американска администрация имат два основни приоритета - да овладеят пандемията чрез ваксинацията и да върнат икономическия ръст.
„Невероятно е как Китай успя да постигне растеж над 2 процента, след като повечето големи икономики изпаднаха в дълбока рецесия. Не мисля, че причината за този резултат е само една. Трябва да отбележим, че пандемията започна в Китай, следователно удари страната много по-рано - края на 2019-а и началото на 2020-а година. Азиатските държави имат опит с предишни пандемии. Истината е, че не само Китай - макар и той да е най-голямата икономика в региона, но и други по-малки държави успяха да запишат икономически ръст“. Това каза в интервю за предаването „Събота 150” Линда Ю - преподавател в Оксфорд, автор на книгата „Великите икономисти - как идеите им могат да ни помогнат днес”. Според Ю опитът от предишни пандемии, навикът за носенето на предпазни маски и мерките за контрол на движението на хората, приложени в Китай и напълно неприемливи в Европа и Съединените щати заради различния режим, са в основата на успеха на Пекин да запази ръста на икономиката.
„Също така трябва да имаме предвид, че Китай все още е развиваща се икономика. Растеж от 2,3 на сто на годишна база е много нисък за етапа на развитието ѝ. През тази година продължаваме да се сблъскваме с Covid-19, така че китайската икономика все още е изправена пред сериозни предизвикателства“. Теза, която напълно се споделя от Адам Ни - ръководител на Центъра за китайски политики в Канбера и съавтор на блог за анализи върху развитието на Китай.
„Растежът е твърде слаб, ако го сравним с нивата отпреди кризата, но все пак е растеж. В същото време виждаме, че се възвръщат случаите на заразени с коронавирус в Китай, въпреки че говорим за няколко стотин души на денонощие, което е доста по-малко от няколко хиляди, какъвто е броят им в Европа. В Съединените щати са още повече. Въпреки всичко фактът, че има доста нови случаи в Китай, най-вероятно ще доведе до затягане на мерките, а оттам и до спад в потребителското търсене“, коментира Адам Ни, според когото в китайската икономика върви трансформация, но не с нужните темпове, макар и официалната власт никога да не го изрича гласно.
„В същото време съвсем ясно се признава, че растежът на китайската икономика трябва да се пребалансира, като се насочи основно именно към потребителското търсене. Защото в момента балансът между потреблението и инвестициите е твърде проблематичен. Причината е, че настоящото икономическо възстановяване се дължи по-скоро на износа, което прави трудно да се пребалансира двигателят на икономиката - от износ към вътрешно потребление. Мисля, че балансът ще остане сериозно предизвикателство пред политиците и дори може проблемът да се влоши тази година“.
Китай започна политика, в която се стреми да осигурява максимално много стоки, произведени в държавата и без необходимост от вносен еквивалент. Правят се усилия все по-голяма част от населението да не живее в бедност, а да има търсенията и харчовете на представителите от средната класа - т.е. консуматорско общество, готово да харчи пари за повече стоки и услуги.
„Да оставим за момент на страна факта, че напрежението между Съединените щати и Китай бе един от основните фактори, Пекин да разчита все по-малко на износа като икономически двигател. Въпреки че Китай може да бъде определен като „най-големия търговец” в света, вече не разчита основно на износа. Китайските производители запазват дела си в глобалната търговия, но основният двигател на растеж вече се пренася към вътрешното потребление“.
„Инвестициите могат да се окажат и неефективни, а в зависимост от вида им, е възможно да доведат до по-висок дълг. Кризата показа очевидното, че начинът, по който китайската икономика се трансформира, доведе до позитивен резултат. Въпреки всичко именно пандемията подчерта, че двигателите на растежа в Китай все още не са балансирани по начин, който да осигури стабилност. Т.е. предстоят турбуленции, с които властите по един или друг начин трябва да се справят“, убеден е и Адам Ни.
„Времената на двуцифрения икономически ръст, дори на растежа от 6%, вече са минало. Ситуацията е такава към момента заради кризата. В същото време за европейските държави например постигането на определен ръст на брутния вътрешен продукт не е самоцел, докато за китайските политици, особено в предкризисния период, това бе изключително ключов елемент. Мисля, че и в условията на пандемия те ще носят тежестта на плещите си да постигнат по-висок икономически растеж, независимо от Covid-19... Това означава, че ако реалната икономика не расте толкова бързо, колкото политиците желаят, те ще предприемат определени действия, за да ускорят растежа ѝ. В дългосрочен план подобна реакция може да се окаже доста проблематична, защото тогава ще говорим за натрупване на държавен дълг и не толкова далновидни инвестиции“.
И като говорим за инвестиции - ще бъде ли улеснен достъпът на западните компании до китайския пазар - нещо, за което и Вашингтон, и Брюксел оказват натиск върху Пекин.
„Да, категорично има натиск върху Китай да отвори икономиката си и да я направи по-благоприятна за чуждите инвеститори. В същото време е напълно ясно, че Пекин ще предприеме подобни действия само и единствено ако те са в унисон с интереса на китайските власти. Обръщам внимание, че не говорим единствено за икономическия, а и за геополитическия интерес, който има също толкова сериозно значение за Пекин. Подобно решение няма да бъде провокирано единствено от външния натиск, както видяхме при споразумението с Европейския съюз, което е в интерес на Китай. Напълно ясно е, че не чистият икономически интерес, а по-скоро геополитическият, накара Пекин в някаква степен да отвори икономиката си за европейските компании. Или казано по друг начин - да сключи това инвестиционно споразумение с Брюксел“.
Което има своята много по-голяма геополитическа стойност, отколкото икономическа, допълни Адам Ни, а Линда Ю обръща поглед към по-сериозния от гледна точка на Пекин проблем - Съединените щати.
„Геополитическото напрежение, което наблюдавахме през последните няколко години, най-вероятно ще продължи. То ще има отражение върху тарифната и данъчната политика, върху достъпа до пазари и още ред други последици. Глобалната икономика ще продължи да бъде доминирана от геополитическата надпревара между двете най-големи икономики - Съединените щати и Китай. Всяко тяхно действие в тази посока ще има пряко отражение върху целия останал свят“.
А той се бори с третата вълна от коронавирус и все по-сериозно задлъжняване на икономиките. Пътят е един - все по-големи разходи в името на опазването на това, което имаме и опит да възстановим загубеното. Политическото съперничество тук не помага, категорични са анализаторите и припомнят, че Джо Байдън върна Съединените щати в Световната здравна организация и Парижкото споразумение за климата, но не и в Световната търговска организация.
