"Но както и да е. Едно нещо чух в анонса – да постигаш нещата си, дори понякога с цената на всичко, на всяка цена; Моята философия категорично не са такави неща, които да са на всяка цена. Няма нещо, което да си заслужава да бъде на всяка цена, аз поне не вярвам в тази работа. Винаги ме е водила любовта ми и любопитството ми, тоест, това което ми е интересно да го направя, да го постигна, да го видя, че съм го направил, и всъщност, моята мотивация винаги е била тази. А не, че съм сложил някаква цел, до която аз със зъби и нокти трябва да стигна, не защото тези неа обикновено не свършват добре. Когато решиш, че в живота има една-единствена цел и ти си готов на всичко, за да я постигнеш, обикновено това няма добър край."
Маги Халваджиян смята, че големият проблем на българското кино като цяло е, че в него тече някакъв разпокъсан разказ, който, в повечето случаи се зрителите се объркват и не разбират какво става. Точно това е тайната – да умееш да разбираш. Ние режисьорите, сценаристите, ние го разказват. Въпросът е, как го разказваш. Ние обикновено не го разказваме добре.
Каква беше телевизията в младежките години на режисьора и промени ли се тя. Останахме ли в някакъв предишен век, или все пак, вървим напред?
Ние сме много напред. В телевизията това категорично смея да го заявя, защото аз гледам много телевизия, всякаква телевизия. И това, че Европа, Америка са по-богати от нас, това…като казвам „богати“, разбирайте много по-богати.Примерно Италия е десет пъти по-богата от нас. Значи, ако едно предаване в Италия струва сто лева, в България струва 10. Но разликата в качеството, в никакъв случай не е10 пъти. Дори смея да твърдя, че някои неща ги правим по-добре.
"Днес имах един разговор с Йорданка Христова, чухме се по някакъв повод и тя ми каза нещо, което беше много забавно. Тя каза:“ Гледам испанска телевизия, гледам италианска телевизия, гледам „Две капки вода“, гледам RAI – това което вие правите, не могат да го направят. Това което вие правите е нещо, което прави впечатление.“ И това е така, защото ние влагаме страшно много страст в това което правим, на нас все още ние любопитно, ние го обичаме страшно много. И когато нещата са такива, в крайна сметка, да, парите са много важни и за телевизията и за киното…И в крайна сметка, ограничените ресурси с които ние разполагаме, се опитваме да направим по-добро шоу от хората, които имат неограничени ресурси и правят подобно шоу."
„Индиана Джоунс“ ли беше първото разковниче което направи хобито и хобито след това стана работа?
"Да,да! Разказвал съм го това много пъти. Аз винаги съм харесвал сценичните изкуства.Навремето, когато още нямах камери и бях малък, говоря бил съм десетгодишен, събирах приятели и правихме театър зад блока. Между две дървета се опъваше една тел, слагах едни одеяла да висят като завеси и правихме най –различни смешни и забавни неща на лелите и бабите от блока. Дори столове им носехме, те си сядаха като публика и правихме представление. Винаги това ме е вълнувало.
Просто, когато се появи „Индиана Джоунс“1981г., ако не се лъжа, на мен ми светна, че всъщност, всичко се крие в гледната точка, в камерата, в това как ще движиш камерата, как ще разкаеш историята, и Приключенията на Индиана Джоунс, в моята глава тогава, на дете, някак си ми светна, че аз искам да разказвам такива истории, да забавлявам хората. И на Индиана Джоунс и на Стивън Спилбърг и на Харисън Форд, съм им много благодарен за това!"
Как би изглеждал римейк на първия филм на Халваджиян?
"Много по друг начин бих направил нещата. Аз имам един филм „Печалбата“, бях студент още, когато го заснех, и този филм, между другото, го гледах съвсем скоро. Прожектираха го на студенти от Нов български университет. Аз го гледах скоро и ще кажа, че този филм, който е час и половина, ако взема сега поне да го премонтирам, да не правя нищо друго, защото няма как, но ще го направя не повече от 45 мин. Нормалната „болест“ за всеки начинаещ режисьор, да иска да покаже всичко и да разкаже всичко. От тази болест страдат и актьорите и режисьорите, когато са млади, малцина са тези, които са много точно дозирали, още от младите си години. Така че, има много, много какво да се желае, от моите първи неща, които съм правил някога."
Колко далеч сме от това българското кино да стане точно толкова зрелищно като един „Индиана Джоунс“ или спокойно да навлезем и ние в приключенското, екшън- киното, колко далеч сме, и по-точно, поели ли сме правилните стъпки да ги достигнем?
"В България киното само на хартия е индустрия. То и в Европа почти е така. Като изключим една Франция, която има Люк Бесон, който превърна тяхното кино в индустрия, в повечето случаи киното, как да кажа, то се подпомага от държавите в Европейския съюз, от правителствата, защото то не може да се самоиздържа в нашия свят. Защото просто не е индустрия тук, както е в Америка. Приключенското, жанровото кино, киното за което говорим в момента, иска много пари, много сериозен ресурс, за да изглежда наистина достоверно. Тоест, когато направим един… филм, той да не ни изглежда фалшив – и каскадите и преследванията и каквото ще да се случва вътре, да бъде истинско и да му вярваш. А това иска време и пари. Нещо което няма в България. В Европа го има, защото това са огромни държави, но въпреки всичко се подпомага от държавата.
Какво се случва: Пишем с вас един хубав сценарий, да речем, че е хубав, предполагаме, че е добър, филм тип „Индиана Джоунс“. Откъде взимаме пари, за да направим този филм? Единствения ни шанс е да отидем в НФЦ. НФЦ, обаче ви казват:“Ама какъв е тоя филм приключенски, ние не искаме в България да се правят такива неща, щото държавата подпомага филми, които ще ходят на фестивали, филми които казват някакви много важни неща! Довиждане, вашият проект не става!“ И точка по въпроса. И това е, откакто аз се занимавам с тази работа. Аз, да бъда честен, един – единствен път, като млад режисьор, това е било 1998година, или1999-та, кандидатствах, естествено, че ми отхвърлиха „безумните“ идеи и от тогава не съм се замислял дори, да кандидатствам отново, защото знам какъв ще е резултатът.
В това има някаква логика. Държавата дава пари, за да защити българската култура. Аз го подкрепям това, то за това се дават пари. Въпросът е обаче, защо ние никога не седнахме да напишем един читав сценарий. Дори да е нещо от българската история. Което ще ни разкаже някои неща, но ще ги разкаже…, ще ги разкаже с този приключенски дух за който си говорихме. Ние това нещо някак си, и сценаристите ни и режисьорите, не го мислим. Не знам, не сме готови за този тип кино ние. Ние се опитваме да правим едни бавни, умозрителни филми, на които ние да им се радваме, тоест, ние, които сме си ги измислили, ако може някой-друг роднина да ги гледа и ако случайно някъде на някой фестивал минем, да ни видят, че ни има.
Нямаме други цели. Нашата цел не е да съберем зрители в салоните, което всъщност е против ДНК-то на киното! Защото ДНК-то на киното е съвсем различно. Това е изкуство за масите и винаги е било така. Когато е било измислено, то е било измислено като зрелище, не е било измислено като някакво висше изкуство. И когато ние изкуствено, с годините се опитваме да промени ДНК-то на киното и да направим нещо друго, резултатът е плачевен. Друг не би бил.
И сега, ще се върна на Стивън Спилбърг – защо го обичам? Защото този човек, освен, че разказва гениално, давам ви пример с „Извънземното“, ще се върнем доста години назад във времето, но това е един филм за извънземно същество, в него има толкова истини, така разказани! За приятелството, за предателството, за любовта, но разказани по начин, по който целия свят го гледа. Ето това ни е не можем да правим. Ние сме много далеч от тези неща. Защото не е в нашето ДНК, да разказваме по този начин историите"
Вярно е, че Спилбърг си е Спилбърг, той е един –единствен на света, но много други творци, хора, хайде Скорсезе да вземем, който разказва филми за мафиотите – ами те са гениални филми! Да си кажем, че това тук няма как да се случи!"
Чуйте интервюто на Диана Костова - Георгиева и Димитър Ганев с Магърдич Халваджиян и специалния гост - изненада Васил Василев - Зуека.
