Проф. Александър Шурбанов издаде най-новата си книга „Закуска с нар“ и така творчески отбеляза своята 80-годишнина. Книгата съдържа освен нови стихотворения и приписки, както са наречени есеистичните фрагменти във втората ѝ част „Четирите посоки“. Вече са познати мъдростта и неочакваните внушения на автора от предишни негови подобни по жанр книги като „Опит“, „Приписки“, 2 том от неговото Избрано и др. В случая със „Закуска с нар“ (въвеждащото стихотворение дава заглавието на цялата книга) той угощава и с нови стихотворения, които съставляват първата част „Четирите времена“.
Тези сгъстени късове поезия кореспондират в хармонична цялост с приписките, особено с частта „Хеликон“, в която Александър Шурбанов пише за литературата и превода, за писателите и писането, за критиката и поезията... И ако се позовем на написаното от автора кое според него е добро стихотворение – „изповед, прераснала в притча“, това ще е най-синтезираното определение и за собствената му поезия. Но не само. Той е постигнал тук възможната дистанция и от изповедта, и от притчовостта, дистанция, без да се загуби връзката, дистанцията, която помага стихотворенията в книгата да добият значения, по-големи от казаното в тях. Тоест да надскочат думите и да отидат отвъд в търсенето, в опита да проникнат през „непрозрачната същност на света“. Така стихотворения и приписки зазвучават в обща композиция. Така те се превръщат в открития.
Известен като един от най-добрите български преводачи и като преподавател в Софийския университет по английска литература, почетен доктор на британските университети в Кент и Съри и член на Европейската академия, Александър Шурбанов е автор на над 20 книги с поезия, есеистика и литературоведски изследвания. Носител е на Националната награда „Хр. Г. Данов“, на почетен „Аскеер“ и на Голямата награда на Портал „Култура“.
С най-новата си книга проф. Шурбанов угощава читателите с поетично-есеистична „закуска“. Тя е истинско пиршество на духа, мъдрост на живеенето и осмисляне човешкия финал:
Неизбежност
Едно стихотворение
винаги свършва.
Иска ти се
да продължава вечно,
но то трябва да свърши.
Дори когато е хубаво.
Особено когато е хубаво.
За да бъде.
Както свършва денят.
Както пролетта свършва.
Или целувката.
Както свършва животът.
Както лист пада наесен
от дървото.
Листът пада на масата.
Чуйте проф. Шурбанов, Илко Димитров и Марин Бодаков.
