Имиграцията се контролира чрез партньорства между държавите, а не чрез бруталност към имигрантите, сочи заместник-председателят на Европейската инициатива за стабилност в интервю за "Събота 150".
Осем хиляди души нахлуха от Мароко в испанския ексклав Сеута на 17 и 18 май. Мароканският министър на външните работи обясни в прав текст, че кризата се дължи на решението на испанските власти да допуснат на своя територия лидера на фронта Полисарио, който се бори за независимост на Западна Сахара от Мароко. (Жестът на Мадрид бе хуманитарен - Брахим Гали трябваше да се лекува от усложнения вследствие на Covid-19.) Испанското правителство обвини мароканското в изнудване. "Амнести Интернешънъл" пък обвини и двете страни, че ползват мигрантите като пионки в политическите игри. Вашият прочит на тези събития, г-н Бендер? Как Испания и Евросъюзът трябва да реагират, ако властите в Мароко решат да пратят не 8 хиляди, а десетки хиляди хора в Сеута и Мелиля?
"След този инцидент се изговориха доста приказки за това, че Европейският съюз не бива да позволява да бъде зависим, да бъде изнудван от Мароко. Разбира се, вярно е, че зад случилото се имаше политически мотиви - мароканските власти отслабиха контрола и позволиха на всички тези хора да преминат границата. В случая важно е да се разбере, че винаги ще си зависим от партньорите си отвъд границата - освен ако не разчиташ на груба сила срещу мигрантите. В такъв случай няма да имаш нужда нито от Мароко, нито от Турция. Но единственият начин да контролираш границата по хуманен начин, със зачитане на законите, е чрез тези партньорства".
На 9 и 10 май повече от 2000 имигранти слязоха на брега на италианския остров Лампедуза. Повече от 13 000 от началото на годината. Когато Италия призова останалите страни членки за подкрепа дни наред отговор нямаше. Първата публична реакция бе от австрийската министърка по европейските дела. От думите ѝ излиза, че приемането и разпределянето на мигрантите между европейските страни ще изпрати погрешния сигнал - че всеки, който стигне европейския бряг, може да остане в Европа.
Как, при такава реакция от европейските му партньори, трябва да действа италианското правителство, за да овладее потока мигранти?
Когато лодка с мигранти или кандидати за убежище наближи бреговете на дадена страна, тя има две възможности за реакция. Едната е да позволи на хората да акостират, а другата е да ги изтласка обратно със сила. През последните години европейските страни прилагат ту едната, ту другата възможност. Видяхме и какво става във всеки от двата случая. Ако позволиш на хората да акостират, това води със себе си още и още имигранти. И още смърт в морето. И рано или късно политиците в страните, които приемат мигрантите, се оказват без управленски мнозинства за такава политика. Това пролича много ясно през 2016-а и 2017-а година. Видяхме и в Италия през 2018-а - след като години наред италианските власти спасяваха стотици и хиляди мигранти в Средиземно море. Ефектът от силовото връщане на мигрантите е, че то намалява броя на пристигащите. Този прийом работи в известен смисъл. Той води и до по-малко смъртни случаи. Това го прави не толкова ясен от морална гледна точка. Европейските политици, които пледират за този прийом - като Матео Салвини, като Себастиан Курц - твърдят, че така умират по-малко хора, защото по-малко се качват на лодките и се опитват да преминат Средиземно море.
Ако не искаш да нарушаваш систематично международното и европейското право, трябва да намериш решение, което съобразно със закона ще намали и броя на пристигащите, и броя на загиналите. В момента Европа е изправена пред това предизвикателство. Това, което се случва днес в морето между Италия и Либия, е безмилостно отблъскване на имигрантите. До Лампедуза и Сицилия достигат по-малко хора, но все пак достигат. А други загиват сред вълните.
След случката в Лампедуза италианският вътрешен министър Лучана Ламорджезе и европейският комисар по вътрешните дела Илва Йохансон посетиха Тунис. Идеята е ЕС да увеличи значително икономическата помощ за тази държава в замяна на подобрен контрол върху границите и репатриране на нередовните мигранти - нещо като сделка от "турски" тип. В правилната посока ли работят Брюксел и Рим?
Идеята за партньорство с Тунис е смислена. Въпросът е как да се изгради това партньорство. Споменахте сделката с Турция. В нея бе заложена много ясна процедура: Турция ще приема всички хора, които гърците им връщат. В замяна на това Европейската комисия и страните-членки на Евросъюза предложиха много щедри финансови условия за социални услуги, образование и издръжка на мигрантите в Турция. Европейският съюз обеща също така да приеме част от бежанците от Турция. Този механизъм работи достатъчно добре около четири години. Работи, защото когато си сигурен, че шансовете да бъдеш върнат обратно, са относително високи, тогава стимулът да се качиш на лодката намалява драстично. Именно това се случи - в месеците преди турско-европейското изявление от март 2016-а на гръцките острови се стекоха 1 милион души. След съвместното изявление броят на пристигащите в Евросъюза и на загиналите в морето спадна драстично. Тази система се разпадна поради ред причини. ЕС прие малко хора от Турция. А Анкара сбърка през март 2020, когато отвори границите си, без да помисли, че гръцките власти ще прибегнат до брутално изтласкване на мигрантите. Но турско-европейската сделка може да бъде възобновена - това ще бъде в интерес и на Турция, и на Европейския съюз, и на самите мигранти.
С Тунис подобна сделка също е възможна. Връщането на мигрантите в Тунис трябва да става при бързо и ефективно обработване на документите им в Италия. Ако тези, които не се нуждаят от протекция, бъдат репатрирани бързо, броят на хората, които се качват на лодките от Тунис, ще намалее.
Ако искаме да превърнем Тунис в свой партньор, който да управлява границите си по хуманен начин, трябва да направим една стъпка повече, отколкото с Турция. Това може да включва безвизово пътуване за тунизийски граждани. Либия обаче не може да ни бъде такъв партньор. Връщане на мигрантите в Либия означава, че ги връщаме в лагери, контролирани от милиции, където ще бъдат малтретирани.
55 милиона са били вътрешно разселените лица през 2020 година и тенденцията е да се увеличават, предупреждават от Центъра за наблюдение на вътрешно разселените. Тези хора са потенциални кандидати за убежище. Голяма част от тях са в Латинска Америка и в Южна Азия, огромна част са в Близкия изток и Африка, т.е. в съседство с Европа. Виждаме президента на Франция Еманюел Макрон да полага големи усилия за финансово обезпечаване на Африка срещу пандемията (т.нар. "Нова сделка за Африка"), за дългово облекчаване на Судан, за овладяване на джихадистите в Сахел. И, все пак, прави ли Европа достатъчно, за да изтръгне злото из корен - да подобри условията за живот в страните, от които идват мигрантите?
Малко от хората, прокудени от бедствия и войни, достигат Европа като бежанци. Повечето остават в засегнатия регион. Важно е страните, които приемат тези хора, да бъдат подпомагани. Важно обаче е да помним, че големият наплив на бежанци от 2015-2016 година бе причинен от конфликт, който бе много близко до Европа - сирийския конфликт. Ситуацията тогава бе изключителна. Тезата, че днес Африка е пълна с милиони потенциални имигранти, се издига от десните партии в Европа, но тя не издържа на фактите. Населението на Африка расте непрекъснато през последните 30-35 години, но притокът на имигранти винаги е бил маргинален.
Интервюто с Кристоф Бендер можете да чуете в звуковия файл.
