Тя е най-успешната треньорка по художествена гимнастика в света през 80-те и 90-те години, с нейното име са неразривно свързани най-големите успехи на българската художествена гимнастика и на българските „златни момичета“, както и развитието на световната художествена гимнастика през последните 25 години на ХХ век. Като хореограф създава стотици съчетания за своите гимнастички, както и спектакли на ръководената от нея танцова трупа. Тя е Нешка Робева и е главен герой в “Нашият ден“.
“Никак не ми харесва определението "легенда". Обичам легендите, ама не такива като мен. Добре съм, не мога да се оплача. Изкарах се в пенсия и се затрупах с работа. На мен годината на пандемия ми се отрази добре, отрезвяващо, защото принудително заминахме на село – внучката, племенниците... Но едва когато принудително останах там по-дълго време успях да усетя колко много съм изгубила. Аз съм човек, който обича селото, обича природата, обича ръчната работа, животните.
И след това реших да остана там – година и няколко месеца вече. Едно е да престоиш ден-два на вилата, друго е да живееш там. И когато вече съвсем както искам аз се устроя там, ще мога да каня и дечурлигата, бившите ми танцьори, състезателки. Сега съм с животинките.
Не знам как са устроени хората, но аз съм особено странен човек. Тръгвам за нещо и всичко старо изчезва. Един път направих грешката да се върна назад. Това беше дълбока грешка, ужасна грешка, въпреки че Ванга ми предсказа – “Нешка дотук ще бъдеш треньор“. Аз се повлиях от това, че има предначертание, но имаш и свободен избор. На мен не ми се даде тази възможност, беше крах. И това още повече направи така, че да се отделя, да отида, да изляза. Казах си – “стига“, виждам, всички знаци показват, че трябва да се махна и се радвам, че се махнах. И вече всичко изчезна за мен.
Сега остават розите, дъждовете... Доматите, краставиците, земята..."
Посланието в годината на пандемия
"Имам много малко контакти, не мога да направя генерални заключения, но идвайки в София и това, което усещам, което от време на време виждам и по телевизията. Всичко говори за една лудост. Особено при децата е много страшно – това затваряне, депресии, изнервеност...
Не зная кое е по-страшното – дали да те пипне този коронавирус и да си отидеш, защото някои ще си отидат, други ще останат, или да изпаднеш в една депресия и да я влачиш със себе си. Депресираните хора са непрекъснато недоволни, те са изплашени, ужасени, мислят за бъдещето. Не, не мисли за бъдещето в толкова далечно време, а мисли за всеки ден и всяка минута. Това някак ме шокира."
Мисълта за другия
"Не може изначалното възпитание да е дълбоко егоистично. Когато бях дете, майка ми не ми разрешаваше да изнеса филията с олио, сол и пипер, ако няма да я разделя с децата. Имахме много малко, но на мен ми се внушаваше това – щом го имаш, трябва да го споделиш.
Вече в доста зряла възраст започнах да чувам как се възпитават децата. Не – Бог изначално ни е създал да има твоето и моето, но никой не говори за Авел и Каин. Някак повърхностно вървим. При това възпитание – какво можем да очакваме вече от едно такова пораснало дете?! Да сподели едната риза с другия?! То има 101 ризи и няма да даде и един ръкав.
Ужасно консуматорско мислене. Удивлявам се от нежеланието на хората да работят. И от незнанието, че очаквайки само да получаваш, започваш постепенно да загиваш. Губиш енергията, смисъла на живота.
На 75 години съм и сега виждам – две дръвчета са ми загинали. Есента трябва да сложа на тяхно място нови и съм категорично решена, че ще отгледам кайсия на това място.
През периода 1974-1999 година е старши треньор на Българския национален отбор по художествена гимнастика
"Има много недоизказани неща. Има много неща, за които човек трябва добре да премисли, преди да ги сподели. Защото се отдалечаваме във времето. Всичко това губи смисъл. Има смисъл да споделиш, ако се надяваш все още, че това може да повлияе положително на някого. Но това, което аз виждам – една арогантност, една упоритост, себичност. Който докопа власт или властчица дори, така се вкопчва в нея, той е незаменим, той е несменяемият.
Казвам си така – ако Бог ми е дал време да живея, само ще наблюдавам това, което знам. Защото, когато човек се самозабрави, когато реши – аз и над мен никой – започват най-неочаквано понякога уроците, които не е научил и трябва да научи. Нямам желание да споделям в момента, защото има необясними и грозни неща. И какво от това, че ще ги споделя с широката публика?!
Леля Ванга казваше, но не само тя, а и достатъчно мъдреци го казват – “Искате истината – можеш ли да понесеш страданието“.
Много пъти се опитвах да кажа истината. Аз я казвах, винаги получавах шамарите и продължавах.
Сега слушам за Тотализатора, когато влязох в Управителния съвет на този Тотализатор и видях за какво става въпрос, поведох една битка и до Народното събрание, и до вицепремиерите, и до самия премиер тогава. И до обществеността, и пресконференции имаше...
Знаете ли какво стана? Всичките федерации – 52 май бяха или 54, ги купиха с по 50 хил. лева, те направиха една подписка – кой е дал правото на Нешка Робева да говори от наше име. Аз не съм говорила от тяхно име. Говорех за това какво става с Българския тотализатор и как българският спорт губи единствената си сигурна финансова подкрепа."
Предстоящи проекти
“Отбелязахме 20-годишнината на шоуто. Тази година на 12 декември в Зала 1 на НДК. Планирали сме го да направим едно последно шоу. Да кажем на хората – “Сбогом“. Това не значи, че няма да се чуваме, може и да се виждаме.
С нов спектакъл, в който ще участват и старите танцьори и гимнастика и мои приятели-изпълнители – така съм го замислила и това искам да направя. Една ретроспекция. Това е, което сме правили през годините. Новото, което е включването на децата, е винаги нещо много свежо, много силно и много въздействащо. Фактически, всичко, което съм правила дотук, е било свързано с децата с тяхното израстване, мисля, че това ще бъде."
Чуйте Нешка Робева в звуковия файл.
