Село Бръшлян упорито не се променя, за разлика от толко много обезличени от бетона места у нас. Тук няма и помен от билбордове, сергии и капанчета за бира-скара, а селският хоремаг работи на повикване. Липсва дори ресторант в селото.
През лятото в Бръшлян е най-оживено. Тогава прииждат туристи от близкото Черноморие на еднодневна разходка. Други пък отсядат през уикенда в къщите за гости. Отвън те по нищо не се отличават от типичните странджански дървени къщурки, но пък вътре предлагат всички модерни екстри.
Характерното за странджанските къщи е, че са двуетажни и са необичайно дълги. Освен това са издигнати без никакви основи – вкопани са направо в земята. Първият етаж представлява солиден каменен зид с дървени греди, така че да е устойчив на земетресения. Вторият етаж пък е облицован целият с дъбови дъски, майсторски сглобени една в друга без нито един пирон.
„Седем от къщите са обявени за паметници на културата, сред тях е и тази на моята баба. Те са снимани от ведомството за културно наследство и ние нямаме право да променяме нищо по тях. Идеята е това хубаво етнографско селце да се запази в този стил и затова и новите къщи се строят по този начин“ – казва Донка Иванова, която развежда туристите в етнографската къща – музей на Бръшлян и ги запознава с любопитни подробности от житието и битието на предшествениците й.
От Донка разбираме, че някога момите в селото ходели с тъмни, грубовати дрехи, за да не ги крадат турците. В дневната на втория етаж разглеждаме с любопитство „прадядото“ на съвременните детски проходилки – дървено пособие, в което се поставяло бебето, за да не попадне в огнището. Само в Бръшлян къщите били оборудвани с външен коридор – закрита тераса, в края на която има …тоалетна на етажа – уникална екстра за онези сурови времена.
Още с влизането в Бръшлян ни посреща старата църква „Св. Димитър“ с килийното училище, превърнато в музей. Тук, през 1871 г. даскал Петър Киприлов започва да преподава на своите ученици - само момчета от 9 до 13-годишна възраст. Обучението продължавало две години. „Първата година била задължителна за всички. Втората била по желание и който остане, се смятало, че е вече по-образован и може да заема свещеническа длъжност“ – разказва Станка Буклева и добавя:
„Първият даскал, Петър Киприлов помолил родителите да изпращат кожи за децата, да сядат на земята - от яренце или от агънце. Карал децата да си носят помощни материали като орехи, лешници, бадеми, за да навлязат в смятането. Много е държал пред всеки един да има сандъче с пясък. Но когато трябвало да изписват някаква думичка, той изобретил восъчна дъска. Тя се нагрявала на огнището, за да омекне и с гвоздей децата пишели на нея“
И още: Непослушните били изпращани за наказание в ъгъла с гръб към останалите да седят на колене върху … орехови черупки. А в ученическите си торбички малчуганите не носели тетрадки и писалки, а картофи, боб и леща. Всеки ден, в класната стая се палело огнището и на него слагали голямото гърне, в което къкрил обядът. Учебният ден продължавал от сутринта до вечерта, научаваме от местната жителка Станка Буклева.
Това лято, покрай епидемията с коронавирус, гостите на Бръшлян са по-малко. Липсват най-вече организираните чужди групи. Въпреки това, два пъти седмично тук пристигат англичани, французи и руснаци от близките морски курорти. Най-голямата атракция са седенките на местните баби в двора на една от етнографските къщи. Те ги посрещат облечени в носии, с песни и тъпани. Демонстрират тъкане, чепкане на вълна, разказват истории, баят им и накрая всички се хващат на кръшно хоро под безоблачното лятно небе.
Още за приказното село Бръшлян и неговите лъчезарни жители ще научите от нашия видео репортаж, в който успяхме да заснемем и прословутата седянка на бръшлянскте баби:
