Западът като цяло и Съединените щати в частност от дълго време се изживяват като носители на абсолютната истина. Те са месиите от последния ден. Те раздават върховното правосъдие. Те казват как трябва и как не трябва да се живее. Те определят дали хората в дадена страна живеят правилно или неправилно. Ако Съединените щати в частност и Западът като цяло преценят, че управлението в някоя държава, в която и да било точка на земното кълбо, не става, те са убедени, че имат пълното право да го сменят. И тук всички средства са позволени – смяната може да стана с преврат, с интервенция отвън, с цветна революция. Всичко това в името на развитието на демокрацията, разбира се. И на борбата с „лошите“.
Преди двайсет години американците и съюзниците им влязоха в Афганистан под благовидния предлог да се справят веднъж завинаги със злите терористи – Ал Кайда и талибаните. И още един, още по-мил предлог за нахлуването имаше – да бъде установена демокрация и да се спазват правата на жените. Каква е равносметката 20 години по-късно? Талибаните не само не са унищожени, ами са по-силни от всякога, а за поникването на демокрацията в Афганистан могат да говорят само служители на международни неправителствени организации. Между другото, скоро след нахлуването в Афганистан Вашингтон на практика забрави тази държава и преориентира гнева си към Ирак. Тогавашният президент Джордж Буш - младши и хората му решиха, че именно Саддам Хюсеин е най-голямата заплаха за световното благоденствие и че ако не го унищожат, ще настъпи апокалипсис.
И наистина тогавашното управление на Ирак беше премахнато с помощта на т.нар. „Коалиция на желаещите“, в която и България взе дейно участие. Побързахме да се набутаме в онзи батак, за да не би господарите да ни заподозрат, че не сме достатъчно евроатлантически ориентирани. В крайна сметка в Ирак не бяха намерени оръжия за масово поразяване, каквото беше официалното оправдание за нахлуването. Ама така и така вече сме тук, казаха американците, да вземем поне една демокрация да ви изградим. В резултат на героичните им усилия обаче вместо демокрация се роди „Ислямска държава“, която извършваше чудовищни жестокости в Близкия изток, както и някои от най-кървавите терористични актове по целия свят. Ето така приключиха опитите на Запада като цяло и на Америка в частност да „ощастливят“ милиони мюсюлмани, като им внесат демокрация, плурализъм и мултикултурализъм. Добре поне, че в Сирия не можаха да извършат същото упражнение, защото ако и там на власт бяха дошли джихадистите, както обикновено става след всяка западна „демократична“ намеса, последиците за целия свят щяха да бъдат ужасяващи.
В момента най-много страдат жителите на Афганистан, т.е. тъкмо онези, на които Западът 20 години обещаваше каква чудна демократична държава ще им направи. А сега хората отчаяно се опитват да избягат от този демократичен рай, като са хващат за колесниците на излитащите самолети. Тези спиращи дъха кадри всъщност са много точна метафора на ставащото в тази част на света. Пристигат едни просветени и технологично свръхнапреднали западняци и обясняват на местното население колко зле е живяло досега и колко прекрасно ще живее оттук насетне. След пет, десет или двайсет години обаче обещаните прекрасноти не са се случили, а просветените и свръхнапреднали западняци се изтеглят за отрицателно време, оставяйки местните да се оправят, както намерят за добре.
Междувременно „лошите“, които Западът се е клел, че ще унищожи веднъж завинаги, са станали по-силно от всякога и вече се готвят да управляват. Тази тъжна афганистанска история би могла да послужи за добър урок на всички народи по целия свят. А урокът е, че не бива да се вярва на чуждоземните месии. Те идват не защото им пука за вас, а за да решат някой свой бизнес проблем. След което си тръгват. А тези, които най-силно са повярвали в чистите им намерения, сега висят по излитащите самолети.
