Най-малкото начинът, по който виждаш света, е твой, независимо колко герои измисляш, допълва тя в предаването „Изотопия“.
„Това е може би най-дълго писаният ми текст някога. Започнах на 23 просто с бележки по това, което става във втората част на романа и се отнася до мен и собственото ми семейство. Книгата излезе на 43. това са точно 20 години, две десетилетия, през които се случиха много неща“, разказва Антония за книгата си „Нас, които ни няма“.
Романът е автобиографичен, тя го определя като класически роман на израстването.
„Може би това е най-личният ми роман и ще остане такъв, независимо какво ще напиша оттук нататък. (...) Прототипите са много. Много от тях са живи.“
Действието се развива в началните години на прехода.
„Използвала съм и бургаски жаргон, и селски жаргон. Не знам дали по нещо може да се разбере, че това е 90-арски роман, че това е бургаски роман. По-скоро гледам на него като на универсален, но също така и като документ, текст, който ще остане някакъв вид документ за онова време, за онова поколение, за този град, който специално в творчеството има особен статут. Там споменавам много от бургаските артисти, поети, чешити дори.“
Романът е за тези, които са били тийнейджъри в средата на 90-те години, смята авторката.
„И си мислех наскоро как би бил приет от днешните тийнейджъри – дали те биха имали същите сетива да го усетят, по начина, по който ние го правехме тогава. Писмата, които присъстват в романа, писмата на Мартин са истински писма до мен. Определено съм ги редактирала, за да се превърнат в литература, във фикция. Истината е, че общувахме по този начин, ние си пишехме писма на ръка, които си разменяхме понякога дори присъствайки в една и съща стая. Нещо, което днес е като абсолютна отживелица. Не знам как в днешната дигитална ера биха го разчели днешните тийнейджъри.“
В романа липсват клишетата от романите за 90-те, казва още Антония Апостолова – мутрите, икономическите затруднения, семейните трагедии, нещата, които преимуществено се помнят от това време. Тя признава, че е искала да запази образа на Бургас от 90-те.
„Бургас на любов, на творчество, на всички тези съмнения и крехкости, които днес се надявам да живеят в 40-годишните пораснали тийнейджъри“.
Защо книгата е озаглавена „Нас, които ни няма“?
„Нас във всеки следващ момент вече ни няма. Вече не сме ние и в същото време всичко, от което сме направени, е това минало, което се дестилира в нас и ни ръководи, и определя бъдещето ни… Няма ни, няма го това поколение, няма го този град.“
Антония Апостолова е автор и на сборника с разкази „Потъване в Мъртво море“. Не вярва да пропише отново поезия, защото я свързва с младостта. Първата й книга всъщност е поетична.
„Излезе, когато бях много млада. Това е някакъв вид изхабяване на куршума. Беше постигнала някакъв култов статут в Бургас. След това поезията я изоставих, за да я привнеса в прозата си, в стила си, в езика си.“
В новия роман, който пише, има отново история на спомнянето, любим неин метод на писане.
За сайта „Литературни разговори“ Антония Апостолова отбелязва:
„Съзнавам, че това, което правя, е бутиков проект. Хората, които четат книжни ревюта и обзори, литературни, буквално се познават един друг, не са чак толкова много.“
Цялото интервю слушайте в звуковия файл.
