Eмисия новини
от 12.00 часа
Българско национално радио © 2021 Всички права са запазени

Непогребаният цар: Фердинанд между лаврите на независимостта и националните катастрофи

Петър Стоянович: В негово лице България има локомотива на своето модерно развитие

Цар Фердинанд
Снимка: БГНЕС

На днешния 22 септември 1908 г. Фердинанд Сакскобургготски приема титлата цар, а държавата ни тръгва по самостоятелен път на развитие, като отхвърля васалния спрямо Османската империя статут. 

Този самостоятелен път не е гладък и само в рамките на десетилетие стига до национална катастрофа, а основната вина е поета от царя, който абдикира през 1918 г. Разочарованието е огромно и на прокудения монарх не е позволено да се завърне в България. 

И до днес преоблавадащите оценки за него неминуемо съдържат определението „противоречива личност“. Но от дистанцията на времето историци предлагат нов поглед към събитията отпреди столетие и към личността на самия Фердинанд

Архивна снимка: БГНЕС

Фердинанд, първият цар на Третото българско царство и най-дълго управлявалият, се ражда в семейство с дълбоки династични традиции. Съдбата го отвежда на изток, насред метежния Балкански полуостров

Принц Фердинанд е тронен потомък по три линии на най-известния монарх, на най-цветущото изражение на абсолютизма – френския монарх в лицето на Луи 14-и, разказва докторът на историческите науки, професор в Шуменския университет „Константин Преславски“, журналист и бивш министър на културата Петър Стоянович.

Френската връзка е определяща за Фердинанд, напук на представянето му в родната историография - особено по времето на социализма - като немски принц и биографичната му обвързаност с Австро-Унгария. 

България никога не е имала толкова блестящ и 100-процентов представител на своята европейска идентичност“, смята Стоянович.

„По някакъв много особен начин той е французин по дух. Той е заченат различен. От малък е някак си перлата в несъществуващата, неосъществената по-скоро корона на своята майка Клементина Орлеанска, дъщерята на краля. Оттам и огромната и несломима връзка между тази майка и именно този син, не с другите деца, а именно с най-малкия. Онова дете, което в българските възрожденски фамилии наричат изтърсак и е любимец на целия род.“

Никола Михайлов (1878–1960), портрет на цар Фердинанд, 1914 и децата на цар Фердинанд Борис, Кирил, Евдокия и Надежда.

Какво не знаем за Фердинанд? Познаваме ли достатъчно неговата личност? Например това какъв родител е бил: 

„От гледна точка на по-либералната представа на балканците, в нашия случай, като знаем как ние си гледаме децата и внуците, последното нещо, което можем да кажем е, че той е бил тежко, гальовно емоционално свързан с тях. Това не намалява степента, в която той е подготвял тези хора за тяхната бъдеща публична дейност. До последно това, което децата са изпитвали към него, е респект, възхищение и ужас.“

Цар Фердинанц и съпругата му царица Елеонора  Снимка: Едуард Уленхут, УикипедияСложни са били и отношенията на владетеля с двете му съпруги.

Но всичко това е предшествано от голямото надиграване - между очакванията на българите след Освобождението, дипломатическите умения на родните управляващи, геостратегическите интереси на Русия и ужаса на кандидатите от това да застанат начело на страна, в която се води необявена гражданска война.

Принц Фердинанд е посрещнат с възторг. Изведнъж на фона на този истински ориенталски пасторал се появява човек, който блести по по-различен начин и демонстративно се различава от тази среда, коментира историкът.

„И даже сетнешните му политически противници възкликват – ашколсун, това е цар! Това са думи на Драган Цанков.“

Животът в София е изключително прост, отегчителен, без никакви възможности за светска изява и развлечение, продължава Петър Стоянович. Той описва новия монарх като егоцентричен, себичен човек, изпълнен с огромно самочувствие, в немалка степен оправдано.

И все пак този „брак по сметка“, се оказва успешен, поне до първата от балканските войни, защото по думите на Петър Стоянович „става превъплъщение, преображение на България от османска провинция в европейска държава“.

„Не бих искал да кажа, че цар Фердинанд е строил с две ръце, тухла по тухла европейските къщи на София или е прокарвал железопътните трасета, но България за тези 25 години има в негово лице локомотива.“

По тогавашните данни България далеч изпреварва своите балкански съседи и се съревновава с утвърдени европейски държави.

Фердинанд има и научен принос в нашата история. Интересът към ботаниката и орнитологията у него започва още от детска възраст. 

„В качеството си на български владетел той превръща и България, и София в един от европейските центрове на науката и на практиката – както в своите дворци, на първо място Врана и Евксиноград, но така и за широката публика, превръщайки, да кажем, Софийския зоологически парк в едно от атрактивните места в европейски план. В негово лице България дава в световен мащаб най-известния си учен, естественик, който някога е съществувал.“

Цар Фердинанд и д-р Иван Буреш (директор на Природонаучния музей) в Египет, 1929 г.  Снимка: НПНМ

Най-безспорната заслуга на Фердинанд е обявената независимост на страната. Според Петър Стоянович не бива да се подценява и неговата лична амбиция да бъде равнопоставен сред европейските и световните владетели и да престане да бъде васал на турския султан.

Факт са двете големи национални поражения след 1913-а и 1918-а година, за които той поема вината и абдикира.

„Не е възможно вината за участието в едно световно стълкновение, в една финансова афера и т.н. да бъде товарена единствено и само върху един човек. Това е абсурдно. Трябва да дойде един момент, в който спокойно и обективно ние, историците, да отсеем зърното от плявата и да въздадем по библейски кесарю кесаревото и божието Богу“, категоричен е Петър Стоянович.

Участта на Фердинанд е тежка, в немалка степен и трагична, признава той.

„Представете си да преживееш убийството на двамата си сина, да преживееш окупацията и затриването на своята втора родина и да умреш в нищета далече от нея, непогребан все още. Това даже и като хора, оставете като историци и политици, би трябвало да ни развълнува.“

Цар ФердинандПоследната воля на Фердинанд била да бъде погребан в България. Затова ковчегът му временно - от 1948 г. до днес, е положен в криптата на католическата църква „Свети Августин" в Кобург - немския град, който го приютил, след като братовчед му - австрийският император Карл Първи, не го допуска до именията му в днешен Бургенланд. Последният опит за връщане на тленните останки на цар Фердинанд е направен преди 10 години.

Бившият депутат от НДСВ Минчо Спасов е един от членовете на Инициативния комитет, посветен на тази кауза. По думите му царското семейство е поставило условия, които все още не са изпълнени.

Условието да бъдат пренесени тленните останки е да се постигне консенсус в българското общество. Формален израз на такова съгласие би било например  подписването на меморандум между президент, министър-председател, председател на Народното събрание, тримата големи в държавата.“


Новините на БНР - вече и в Instagram. Акцентите от деня са в нашата Фейсбук страница. За да проследявате всичко най-важно, присъединете се към групите за новини – БНР Новини, БНР Култура, БНР Спорт, БНР Здраве, БНР Бизнес и финанси.