Не така стоят нещата обаче в Европейския съюз. Според проучване на Европейския съвет за външна политика малко са тези, които очакват нарастване на германската сила в Европа след Меркел. Повече от една трета от европейските граждани смятат, че златният век на Германия е в миналото. Въпреки това обаче европейците вярват, че Германия ще определя интересите на ЕС в редица области на политиката, включително в областта на отбраната. 36 процента имат доверие на Федералната република да защитава европейските интереси, ако тя играе водеща роля по „икономически и финансови въпроси“.
Големи и разнопосочни са очакванията към правителството, което ще наследи кабинета „Меркел“след утрешните избори в Германия.
Съединените щати се надяват Берлин да се превърне в лост за влияние върху Китай. Германските избиратели обаче държат Европейският съюз да води самостоятелна дипломация, казва Катрин Клювер-Ашбрук - директор на Германското дружество за външна политика.
Отдавна ден преди вота в Германия не е било толкова непредвидимо, коя партия ще спечели изборите за Бундестаг и кой ще бъде следващият канцлер. Означава ли това, че и външната политика на Берлин е непредвидима?
Външната политика наистина не беше основна тема по време на предизборната кампания. С изключение на събитията в Афганистан, може би. След 16-те години на Ангела Меркел като канцлер, Германия се изправя пред нови предизвикателства - както по отношение на големия съюзник САЩ, така и по отношение на системния противник Китай. Но нека не забравяме и бъдещето на Германия като водеща държава в ЕС.
Ангела Меркел наложи свой стил при преодоляването на различни кризи и Германия трябва да обърне внимание на бъдещата си външна си политика - защото е водеща икономическа сила и защото географски се намира в сърцето на ЕС. Проблема, който виждам, се състои в това, че избирателите не са подготвени за това - предизборната кампания почти не засегна външнополитически теми.
Да се ориентират избирателите в сложния международен политически пъзел е трудно. Но за германците има една постоянна величина - Франция. Известно е, че откакто Франсоа Митеран и Хелмут Кол застанаха рамо до рамо през 80-те години тандемът Берлин-Париж е определящ за политиките на Европейския съюз. Кандидатите за канцлер на консервативния блок ХДС/ХСС Армин Лашет и на социалдемократите Олаф Шолц посетиха Париж преди утрешните избори. Аналена Бербок от Зелените се въздържа от такава визита. При предстоящия политически вакуум в Берлин в търсене на управляваща коалиция, очаквате ли френският президент Еманюел Макрон да се огледа за нови партньори извън Германия?
Очаквам Франция да се опита да наложи свои теми и свой ритъм в ЕС през следващите месеци, докато Германия ще се занимава със съставянето на ново правителство. Този период може дори да застъпи президентската кампания в самата Франция през пролетта. А от януари Франция поема ротационното европредседателство. Така че, ако до началото на годината няма ново правителство в Берлин, Франция ще трябва да изработи някаква стратегия и да се огледа за други партньори в ЕС.
Марио Драги е такъв потенциален партньор, особено що се отнася до финансовото възстановяване на Европа след пандемията. По този въпрос Франция и Италия имат много сходни възгледи. Но нека не забравяме, че като председател на Съвета на ЕС френският президент Еманюел Макрон трябва да успее да говори от името на всички 27 страни членки.
Еманюел Макрон иска да изгради европейска стратегическа автономия като алтернатива на зависимостта от САЩ - Франция използва сключването на новия Индо-Тихоокеански съюз за сигурност AUKUS между САЩ, Великобритания и Австралия. Ще подейства ли новият пакт на Евросъюза като „шамар за събуждане“, както се изрази германският министър по европейските въпроси Михаел Рот?
Франция настоява за укрепването на европейския суверенитет, но ЕС трябва да бъде честен с гражданите си и да им каже какво ще ни струва това - както като политически капитал, така и като финансиране на необходимите реформи и изграждане на нови структури.
Събитията в Афганистан съвпаднаха с предизборната кампания в Германия и от публичната дискусия стана ясно, че има големи очаквания Европа да води напълно самостоятелна външна политика. Това обаче в момента е много далеч от реалните ни възможности. Разбира се, в интерес на Европа е да укрепи своята автономност, при това бързо, защото както виждаме, другите взимат решения, които пряко ни засягат. При това често без американските ни съюзници да ни информират.
Това посещение наистина не беше просто протоколна прощална визита. Джо Байдън и Ангела Меркел подписаха така наречената „Декларация от Вашингтон“ с три ключови споразумения за бъдещите отношения. След споразуменията на хартия очакваме действия да ги изпълнят със съдържание. А те вече могат да дойдат само от наследника на Ангела Меркел, респективно новото правителство на Германия. Докато не се състави новото правителство не вярвам Берлин да предприеме някакви конкретни стъпки.
Споменахте „Северен поток 2“ - американският президент отстъпи на Ангела Меркел, въпреки натиска в Конгреса и дори в президентската администрация. Но проблемът ще занимава още дълго Берлин и Вашингтон, защото транзитът на газ през Украйна все още е под въпрос.
Междувременно обаче се случиха изтеглянето от Афганистан и тихоокеанският отбранителен пакт между Съединените щати, Обединеното кралство и Австралия. Според мен тези две събития трайно охладиха ентусиазма на европейците към новия американски президент.
Германия и Съединените щати споделят общи ценности, но имат различни интереси спрямо Китай. Германската икономика е толкова тясно свързана с Китай, че някои анализатори дори говорят за зависимост. В нито една друга държава Меркел не е била толкова често на посещение, както в Китай. Това вероятно тревожи американците.
Според мен американците са повече притеснени от това, че Франция би могла политически да се приближи до Пекин. Това пролича именно от пакта с Великобритания и Австралия и по някакъв начин срещу Франция.
А Меркел винаги е водела политика в изгода на германската икономика. Меркел търпи критика, че не е била достатъчно настойчива за спазването на човешките права в Китай. Но в същото време именно заради тесните икономически връзки Германия може да се окаже подходящ посредник между Китай и Съединените щати, които водят агресивна антикитайска политика.
Ако Германия и Съединените щати успеят да се обединят около общи действия спрямо Китай, мисля, че ще е възможно да спечелим Пекин за решаването на важни глобални проблеми, като борбата с климатичните промени или реформата на Световната търговска организация. Мисля, че по този въпрос между Вашингтон и Берлин няма разногласия.
Съединените щати се нуждаят от Германия като лост за натиск върху Китай. Вашингтон не може да упражни натиск заради агресивната си антикитайска политика. Така че ще бъде интересно дали следващото германско правителство ще успее да влезе в тази роля.
